Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Барчето се намираше в някакво вонливо градче на сто и тридесетина километра на юг от Гуадалахара. Едно време тук е имало сребърна мина, закрита преди около шестдесет години, и в момента Уорнър не виждаше никакви икономически причини, оправдаващи съществуването на града. С изключение на великолепната, но рушаща се църква, това барче и — както му бяха казали — публичния дом.

Причината да дойдат в това забутано място не бе от кампаниен характер — дори и Зара понякога умееше да тегли черта докъде и докога. Трябваше да проведат дискретна среща с реформаторите в 170-хилядната мексиканска армия. Тя бе по принцип консервативна и офицерите й бяха обучавани в Escuela Superior de Guerra и в Colegio de Defensa Nacional, но дори и тези трудно отиващи си динозаври искаха да бъдат на страната на победителя.

Военните бяха направили плахи опити да влязат във връзка със заристите. Зара бе отвърнал с обещания да реформира мексиканската армия по съвременен образец — не особено трудно за изпълнение, като се има предвид съществуващото положение, базирано на планове от 1924 година. Крайният резултат от уговорката бе, че в замяна на новата военна програма на Зара мексиканската армия ще се намеси „когато трябва“.

За Уорнър цялата тази игра изглеждаше малко мътна, но за да разбереш лупингите в мексиканската политика, бе необходимо да си врял и кипял цял живот в тях. В крайна сметка, ако отрядът на Фицдуейн нахлуеше в Текуно, мексиканската армия вероятно щеше да се намеси и да довърши работата. Ако обаче Зара запази мястото си в тази класация, в която е, и стане абсолютно ясно, че той ще е следващият президент. Освен това имаше още няколко условия.

Сделката между Зара и мексиканските военни обаче не бе точна и ясна. За всичко това се бяха договорили по принцип. Зара искаше да посочи именно Текуно като цел на мексиканската армия. В края на краищата, доказваше той, това е оправдана във военно отношение операция.

Уорнър яростно се бе борил против това, наблягайки, че операцията в Дяволската стъпка трябва да се пази в тайна. Абсолютно никой, освен самия Зара, не трябваше да знае за нея. Зара с неохота се бе съгласил. Мексиканската армия знаеше само, че ще бъде повикана на помощ, но времето и мястото й бяха неизвестни.

Някои офицери изразиха недоволството си, но вътрешно останаха доволни. По този начин Валиенте Зара им доказваше, че е човек, който оценява правилно действителността. Самите те нямаха никакво желание да се свързват с политически наивник. И, естествено, щяха да го подкрепят, ако видят, че работата му върви към победа. Освен това бяха абсолютно сигурни, че най-вероятно цяла група от висшестоящите военни щяха да държат настоящия президент и неговата партия, PRI, много добре информирани през време на цялата кампания. И същата тази информация щеше да достига до Куинтана по-бързо, отколкото се облекчава човек сутрин. Такива бяха законите на политиката.

Така че тази тайна среща между Зара и висшестоящите военни можеше всъщност да стане в Мексико сити, на всеослушание в президентския дворец или в Министерството на войната и националната отбрана, тъй като секретността бе наистина наложителна. Но в Мексико спазването на известни норми бе закон. Една такава тайна среща означаваше, че генералите се отнасят съвсем сериозно към подкрепата на Зара и поемат известен риск. И съответно Зара — когато стане президент — щеше да им бъде длъжник. От друга страна, тъй като PRI и настоящият президент бяха информирани за всичко, те също щяха да бъдат длъжници на генералите.

Това караше Дан Уорнър да се чувства като у дома си. Всичко приличаше на Вашингтон посред лято, само че без тази влажност.

Не, беше още по-горещо ! И това можеше да означава нещо.

— Искате от нас какво ? — попита невярващо Фицдуейн.

— Да елиминирате супероръдието на губернатор Куинтана — повтори Джагър търпеливо. — Мисля, че така се казва на военен език. По дяволите, човече, тъй и тъй ще ходиш в Дяволската стъпка. Свършваш малко работа тук, пипваш там и се омиташ за нула време.

Фицдуейн огледа заседателната маса. Присъстваха обичайните Леймър, Кокрейн, Мори и Килмара, но имаше и някои нови лица. Генерал Фрамптън, председателят на обединените началник-щабове, присъстваше на съвещанието неофициално, както и Уилям Мартин от ЦРУ, без съмнение също неофициално.

Всичко бе започнало да прилича на неофициален обяд и ако продължаваше така, главното блюдо накрая щеше да се окаже Хюго. И ако тия хаховци успееха да се наложат, от тая операция той щеше да се върне най-вероятно неофициално мъртъв.