Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Но тези звуци се отличаваха от познатите досега. Вратата на килията се отвори внимателно. Шумът от стъпките бе като че ли от цивилни обувки. Катлийн чу тихичко поскърцване на кожа. Подметките обаче, каза си тя, май са направени от мек каучук. Отблизо долавяше шума от дишането на посетителя. Това означаваше, че той (или тя) се е навел. Разглеждаше я. Катлийн усети лек дъх на сапун и афтършейв — нямаше я миризмата на пот. Ръката й туптеше от болка, но в болката тя бе намерила спасение. Шокът от отвличането и от всички преживени тук ужаси я бе извадил от равновесие за малко.

Тогава бе дошло първото осакатяване. Докато острието на мачетето се впиваше в ръката й и пръстът отхвръкваше встрани, у нея се надигна мощен прилив на гняв, толкова силен, че тя изведнъж разбра, че може да победи. Нямаше значение колко безнадеждна бе ситуацията — тя щеше да победи. Духът й бе силен. Можеха да я осакатят, но независимо от това щеше да победи. Докато болката стигаше до всяка фибра на тялото й, тя разбра, че ще успее. Детето й щеше да успее.

„Аз съм силна, повтаряше си непрекъснато. Те не могат да ме пречупят, защото аз няма да се пречупя. Аз съм силна, силна… Тялото ми може да е слабо и да ме боли, но аз съм силна.“

— Катлийн! — повика я някакъв глас.

Тя не реагира и продължи да лежи на пода. „Очите ми могат да ме издадат, помисли си, ако в тях се прочете страх, но добре че са вързани и той не може да ги види. Ще използвам тяхното оръжие и методите им срещу тях. Щом не показвам страх, значи не се боя. Аз съм силна, нищо няма да ми проличи.“

— Катлийн! — повика я отново гласът.

Интонацията бе съчувствена. Топлина ли долови в него? Може би. Това, разбира се, бе номер, затова нямаше да реагира видимо, но със съзнанието си щеше да се възползва изцяло от промяната. Чудно нещо бе това съзнанието, особено пък нейното. През по-голямата част от живота си до този момент тя го бе осъзнавала като даденост. Това просто бе една от нейните придобивки и тъй като бе красива жена, външният й вид бе по-важен при всекидневния живот, защото, най-просто казано, той даваше резултати.

Обаче истинският й приятел бе съзнанието й и трябваше да преживее всички тези ужаси, за да го разбере. А силата му бе смайваща, тя просто я усещаше.

Една ръка я погали по бузата. Докосването бе неуверено и трая само няколко секунди. Да не й се е сторило? Копнееше да бъде галена, прегръщана и целувана от Хюго. Доплака й се, но потисна сълзите. Няма да се показва слаба, няма да реагира по никакъв начин. Представи си, че тялото й е напълно неподвижно. Чудесно, цялата енергия й бе необходима да се съсредоточи в мислите си.

Гласът отново я повика. Искаше й се да се махне. Разсейваше я, а тя бе изключително заета — в съзнанието й кипеше трескава дейност. Прииждаха на вълни различни идеи. И спомени. Хора, места, миризми, усещания, звуци… Наистина, това бе един прекрасен свят. И трябваше да се направят толкова много неща, че времето никога нямаше да й стигне. „Никога не съм предполагала, че е било толкова хубаво, каза си тя. Била съм толкова богата, щастлива, благословена.“

— Може би първо трябва да си кажа името — отново прозвуча гласът. — Не се запознаваме при кой знае какви обстоятелства, но пък и без това формалностите са излишни. Както и да е. Казвам се Едгар Реймън.

Американски акцент, отбеляза Катлийн. А откъде точно? Със сигурност не от Южна Калифорния, и от Ню Йорк не е. Някъде от север. Повече от това не можеше да отгатне. Доста време беше в Щатите и имаше добър слух, но бе родена и прекарала по-голямата част от живота си в Ирландия.

— Катлийн — каза Реймън, — разбирам как се чувстваш, но искам да те помоля да ми се довериш. Разбираш ли, двамата с теб сме в една и съща лодка. Ти си пленничка и те ще те убият. Това е сигурно. Макар че мога да се разхождам из базата, аз също съм затворник. И когато свърша онова, което искат да направя, и аз съм за скотобойната. Тия хора действат така.

Той помълча малко.

— Имаш ли нещо против да седна?

Катлийн не помръдна.

— Предполагам, че не — продължи Реймън. Гласът му бе като на човек на средна възраст.

Чу се някакво шумолене, а след това и въздишка на облекчение. Наближава или леко е подминал петдесетте, каза си Катлийн. Освен това май е с малко наднормено тегло и в не твърде добра физическа форма. Обаче е интелигентен и умен по някакъв свой си начин. Кой ли е и какво прави в килията? Защо се държи добре с мен?

— Тук няма никакви столове — каза Реймън, — нито дори табуретки. А пък аз не съм много за сядане по подовете. Но така е наредила Рейко Ошима. Добре си върши работата, това не може да й се отрече, ала за любезности не я бива. Басирам се, че е кълцала червеите и е късала крилата на мухите, когато е била малка. Е, не се знае. Сега обаче е всепризната откачалка от първа дивизия. Страшно жестока жена. Ако не им трябвах, досега да ме е направила на кайма. Но аз им трябвам. Какъв късметлия, а? Роден на север, за да умре на юг, така едно време приказваха северновиетнамците. Около два милиона избити, срещу нашите петдесет и осем хиляди. Интересен начин за постигане на победа. Но това за теб е фанатизъм, не е разумно. Май горе-долу такава е и Рейко Ошима. Разумна е, колкото разумен е бил и Дракула. Непрекъснато трябва да пролива кръв, за да живее.