Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Фицдуейн се усмихна мрачно.

— Не мога да си го позволя, Лий — отвърна той. — Твърде много неща са заложени на карта.

Кокрейн разтърка челото си, гневът му бе угаснал. Изглеждаше адски уморен.

— Съжалявам — промълви той.

— Дай сега да видим какво става — каза Фицдуейн.

— Какво става… — изсумтя Кокрейн. — Комисията я чака дълъг период на бездействие. Никой в Конгреса не обича неудачниците, така че ще се мятаме наоколо като кокошки с отрязани глави, дето ги очаква нечия тенджера. Обаче операцията ще продължи както е по план. Зад нея стоят не само интересите на комисията…

Фицдуейн кимна:

— Знам, че имаме приятели, но не съм си поставял за цел да разбера кой и защо. Има други, по-належащи неща. Знам обаче, че комисията е главна движеща сила в това, и съм й много благодарен. Разбирам напълно и за какво се бориш.

Кокрейн седя известно време, без да помръдне, забил поглед в масата. После вдигна глава и прикова очи във Фицдуейн.

— Щом го разбираш, значи можеш да ми направиш една услуга? — попита той.

— Може би — отвърна Фицдуейн. — Но само ако преди това се наспиш.

— Искам да дойда с теб — заяви спокойно Кокрейн.

Фицдуейн присви удивено вежди.

— Ти ме премяташ нещо, Лий! Твоето бойно поле е Конгресът!

— Петнадесет години тиках комисията напред — продължи Кокрейн, сякаш без да го чуе, — а сега се канят да я закриват. Искам да напусна играта с достойнство. Поне това ми дължат. Освен туй ще се справя. Обучен войник съм, във форма съм!

— Това е операция на специалните части — отвърна тихо Фицдуейн — и определението „специални“ съвсем не е случайно.

— Ще се справя — упорито настоя Кокрейн и отново се втренчи в очите на Фицдуейн. — Искаш ли да се извиня?

Хюго се усмихна.

— Ще се задоволя с това, да ми кажеш защо трябваше да се върна по възможно най-бързия начин.

Кокрейн скочи на крака.

— По дяволите! Съвсем забравих за Джагър.

— Кой е този Джагър?

— Доктор Джагър — отвърна Кокрейн. — Мори го откри, от Ливърмор е.

— Да не би да е от Ливърморския научноизследователски център „Лорънс“, където правят ядрени проучвания и разработват най-различни видове оръжия?

— Същият — каза Кокрейн. — Десет хиляди откачени учени, мъчещи се с всички сили да приближат Деня на Страшния съд. Мъчим се да го приближим преди Русия или преди които и да са там лошите днес. Говори се, че се справят добре.

Японците може и да са страхотни при производството на електроника, но когато земята се пръсне като презряла диня, на устройството, което ще стори това богоугодно дело, ще пише Made in USA . И под него най-вероятно с по-дребен шрифт: „Разработено в Ливърморски научноизследователски център Лорънс“.

— От всичко това може да ти се повдигне, когато стоиш за почест пред националния флаг, Лий — пресече тирадата му Фицдуейн, — но какво общо има доктор Джагър от Ливърмор с нашата операция?

— Никак няма да ти се иска да узнаеш — отвърна с усмивка Кокрейн. Вече не изглеждаше толкова уморен. Пред него стоеше човек, за когото екшънът бе стихия по рождение. — Но ще ти се наложи.

— Още не съм ти обещал, че ще те взема — предупреди го Фицдуейн. — Но нищо, тренирай, пък ще видим.

— Мога да те изненадам!

— Ще се изненадам, ако не ме изненадаш, Лий! Така че давай сега за Джагър.

— Мори ще те въведе в историята — започна Кокрейн любезно. — Той е по главоблъсканиците. Много го бива в тях, а тази май му е най-добрата. От нея просто става ясно какво може комисията и какво трябва да бъде оставена да прави.

— Тук всеки сипе гатанки като порой — рече със същия любезен тон Фицдуейн. — А в Ирландия сме свикнали пороите да се изливат върху главите ни.

— Подкомисията обаче живее от тях — отвърна Кокрейн.

Стъпките звучаха по-различно. Тъй като бе постоянно с превръзка, Катлийн ставаше все по-веща в разпознаването на шумовете и в главата й вече се бе оформил някакъв звуков модел на заобикалящата я среда. Часовите пред вратата, обути в тежки обувки и вероятно накичени с какви ли не оръжия, стъпваха бавно и говореха високо. Тръшкаха се врати, разменяха се шеги, бетонните стени ечаха от груб смях. Викаха си един на друг. Гласът имаше лесно различима походка. Имаше нещо плавно в движенията, което предполагаше гъвкаво и подвижно тяло, но се усещаше и арогантността му.

А този нов посетител не бе от мъчителите й. Всъщност Гласът започна да я посещава много рядко. Притежателката му бе започнала да се отегчава от нея и дори й го каза. Избраната от Катлийн тактика да не реагира даваше резултати. Един пленник, който се държи дръзко и предизвикателно, обещава приятно зрелище. Обаче отпуснато и неподвижно тяло бързо омръзва.