Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Улучиха в лицето още при първия залп шофьора на джипа. Останал без управление, джипът се завъртя и се преобърна. При катастрофата единият тип си строши врата. Останалите двама — вече ранени — изхвръкнаха на пътя, без да пострадат, но докато се надигаха, бяха накълцани на кайма от един полицай с едрокалибрен снайпер.

Само секунди след това пристигнаха Фицдуейн и Лонсдейл. В ръцете на избитите крадци имаше оръжие. Никой не се съмняваше в законността на изстрела, но от локвите кръв и пръснатата наоколо плът от онова, което само допреди няколко секунди са били млади и здрави мъже, в гърлото на Фицдуейн се надигна горчилка. Ето каква цивилизация сме на прага на двадесет и първия век!

Отвращението на Фицдуейн бе подсилено и от собственото му чувство за вина. Всъщност точно от такива неща избяга, когато се уволни от армията… Но обстоятелствата го накараха да убива, беше добър в това и отново щеше да го повтаря.

Каузата бе справедлива и без съмнение щеше да е справедлива и в бъдеще, но въпреки това нещо в душата му се противеше — може да има и по-добри начини! След това се появяваха лицата на убитите, които бяха загинали в резултат на негова акция и които като че ли изсмукваха част от жизнената му сила, докато животът като духната свещичка си отиваше от очите им.

Огледът на труповете показа, че и четиримата са били мексиканци, пресекли границата наскоро. Всички бяха облечени като пътуващи работници. Един от тях бе обут в сандали, друг — в евтини обувки без чорапи. Онзи, който бе улучен в лицето, имаше на шията си златно кръстче. Четвъртият — този, който бе убит от снайпера — лежеше по гръб и само смуглото му лице с индиански черти бе сякаш недокоснато от мощния изстрел.

— Съдба! — въздъхна, застанал над него, Лонсдейл. — Деветдесет и няколко милиона мексиканци са, наблъскани отвъд границата на най-богатата страна в света. Какво щяхте да правите, ако бяхте на тяхно място?

— Щяхме да се опитаме да оправим Мексико — отвърна един от полицаите. — Имат си страна, някои части от нея са бедни, но някои са богати. Имат си и петрол. Да идват тук и да убиват хората, едва ли е отговор на въпроса.

— Какво да сторят, когато ти имаш, а те нямат? — каза Фицдуейн тихо, почти на себе си. — И това не се отнася само за Щатите и Мексико. Отнася се за целия свят, за това, как се дели баницата…

— В такъв случай — отвърна Лонсдейл твърдо — приемаш света такъв, какъвто е. В противен случай ти си шибаният.

Някъде към края на полета Фицдуейн сънува още един ужасен сън. Видя Катлийн захвърлена в килия. Беше с кърпа на очите, окована, веригите й бяха приковани към една халка в стената. Изпокъсаните й дрехи висяха на парцали по нея. Бетонният под бе кален и прашен. Той я гледаше с преливащо от болка сърце, а тя в това време започна да пише нещо по праха. Повтаряше движенията непрекъснато, докато накрая пръстите й се разкървавиха. Той се напрегна и опита да разчете написаното, но виждаше само своето име „Хюго“ и още някаква дума, започваща с буквата „П“. Останалото не можа да прочете.

В килията влязоха някакви фигури. Лицата им не се виждаха. Не можеше да ги различи, но усещаше излъчващата се заплаха. Едната от тях носеше нещо, прилично на дъска за рязане на месо. Сложиха ръката на Катлийн върху нея. Тя се мяташе и крещеше, но те я държаха здраво. Напред пристъпи гъвкава женска фигура с нещо дълго и тежко в ръце. Със замряло сърце Фицдуейн се вгледа в него — острието му проблясваше неравномерно, сякаш току-що е било точено. Беше мачете.

Силуетът на мъчителката бавно започна да се извръща към Фицдуейн и той най-сетне успя да види физиономията й. Чертите й бяха азиатски. Едно време красавица, сега бе жестоко обгорена и лицето й бе разорано от белези, но се държеше така, сякаш бе абсолютно сигурна в сексапилното си излъчване, в мощта си. На устните й трептеше полуусмивка. Виждаше, че Фицдуейн я наблюдава, и това й доставяше удоволствие. Точно затуй играеше представлението. Заради него. Той разбра.

Тя вдигна острото желязо и със замах го стовари върху ръката на Катлийн. Чу се тъп звук, но жена му дори не изохка. Изпод превръзката на очите бликнаха сълзи и потекоха по сгърченото й от болка лице.

Кокрейн бе в подземната заседателна зала в комплекса във Вирджиния, в сграда, която всички наричаха Сон Тей.

Тъй като трябваше да опознае обстановката, Фицдуейн бе научил, че в съоръжението има още дузина сгради с различни размери. По-голямата част от тях, доколкото можеше да прецени отвън, бяха скрити под земята и се свързваха помежду си с подземни коридори. Достъпът бе основан на принципа „допустимо ниво на информация“. Комисията и Фицдуейн се разполагаха в първата сграда, в която се бяха срещнали и сега ползваха като база. Колкото до това, какво ставаше в другите помещения, Фицдуейн нямаше абсолютно никаква представа.