Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Сутрин обичам да бягам из Арлингтънското гробище — каза той. — Един човек, чийто апартамент използваме за временен оперативен център, Грант Леймър, предложи да побягам още малко — докато стигна до Форт Майър. Там се срещнах с един друг човек — генерал Фрамптън.

— Председателят на обединените началник-щабове? — попита недоверчиво Лонсдейл.

— Нещо такова — отвърна небрежно Фицдуейн. — Та този генерал ми каза, че разговорът ми с него бил съвсем неофициален, но че би могъл да ме свърже с някои хора, които неочаквано се били уволнили от американските въоръжени сили и сега търсели работа в цивилния живот. Увери ме, че щели да обмислят всяко, дори и краткосрочно предложение. Накрая добави, че в бъдеще се надява отново да ги убеди да постъпят в армията.

— Кои са тези хора? — заинтригува се Лонсдейл. — Може да ги познавам.

Фицдуейн му разкри имената им.

— Мамка му! — възкликна Лонсдейл, скочи на крака и извика: — Че това са мои хора!

Ехото се затъркаля по склоновете на долината.

— Не мисля, че е съвпадение — каза меко Фицдуейн. — И моля те, не крещи така, че ще разтревожиш змиите.

Лонсдейл се усмихна:

— На тях от тоя вик не им пука. Те са аризонки, от сто години са свикнали с бойните викове на индианци и каубои.

Фицдуейн огледа долината. Някой ден, със или без змии, цялото това място ще бъде застроено. Докато идваха насам с колата на Ал, той бе забелязал табелите на няколко агенции за недвижими имоти, забити из буренака. Местността бе твърде красива, за да не се опитат да я осерат.

Лонсдейл улови погледа му и разбра какво му е в ума.

— Да-а — въздъхна той, — тъй ще стане.

След кратка пауза сержантът отново се върна на темата.

— Ти, аз и още шестима от Делта. Това прави осем.

— Чифуне Танабу и Ога — отвърна Фицдуейн. — Отдавна са по следите на Рейко Ошима и им се иска да приключат с нея веднъж завинаги. Помниш Чифуне от Япония, нали? Освен това си се виждал и с Ога. Бивш десантчик. И двамата са много добри стрелци.

Лонсдейл си спомни как се смая, когато разбра, че агентът от специалните служби, с когото щеше да работи, е нещо толкова ефирно, женствено и красиво като Чифуне. Изглеждаше тъй мила, че и муха като че ли не би могла да убие. Външният й вид обаче бе адски заблуждаващ. Беше безжалостно точен стрелец и студена като лед в сражение. Страшна дама!

— Чифуне е добра — каза той. — Колкото до Ога…

— Аз познавам Ога — прекъсна го Фицдуейн.

— Остават още петима — пресметна Лонсдейл.

— Британците дават трима — продължи ирландецът. — Спецсилите им имат сметки за уреждане с Яибо. После идва един мъж на име Шенли, с когото се запознах и който ще ти хареса. Остава още един, цивилен, но бивш капитан от десантни войски. Капитан Дана Фелтън иска да заеме това място и може би й се полага. Тези хора й отнеха приятелката. Освен това има двама ирландски рейнджъри, Грейди и Харти, които познават гънтраковете отлично. Така че имаме, както се изразяваме в Ирландия, удобно мнозинство. Трудно ще бъде да се вземе окончателно решение.

Лонсдейл кимна:

— Джеронимо Грейди е страхотен водач. Но знаеш ли, един от онези от Делта ме накара да се замисля.

— Кой по-точно? — попита Фицдуейн.

— Калвин Уелбърн — отвърна полицейският началник. — Нисичко и дребно чернокожо момче с маниакално чувство за хумор и никакви нерви. Много готин пич, мисли в три измерения.

— Каква му е специалността?

Устните на американеца се разтегнаха в усмивка.

— Както знаеш, полковник, Делта може да ходи по вода. Калвин прави още едно нещо.

— Изплюй камъчето, де!

— Той може и да лети.

Седнаха да обмислят по-дребните подробности. От време на време някъде като че ли отдалеч се включваше полицейското радио на Лонсдейл. Той бе на двадесет и четири часово дежурство, но иначе работното му време бе плаващо. Главният проблем, който двамата дежурни полицаи обсъждаха по радиото, в повечето случаи бе къде да седнат да обядват заедно.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Лий Кокрейн от Вашингтон.

— Има новини, Хюго — каза той с уморен, но сериозен глас. — Няма да е зле да дойдеш насам, и то по-бързичко.

— Не можеш ли да ми ги съобщиш по телефона?

— Не — отвърна твърдо Кокрейн. Гласът му отново прозвуча напрегнато и изтощено. — Доста сериозна бъркотия се оформя. Така че действай по-бързо, Хюго.

— Разбрано — отвърна Фицдуейн и затвори.

Излязъл на верандата, той завари Лонсдейл да слуша радиото, напрегнато наведен. В момента, в който Фицдуейн пристъпи навън, той се изправи.