Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Каква проклета дупка — каза Лонсдейл, като избърса лицето си с пешкир и го провеси на врата си. — Нито хора, нито вода, нито растителност. Само слънце като пламък от ада, змии, скорпиони и терористи. Нищо чудно, че я наричат Дяволската стъпка. Рогатият сигурно би се чувствал тук като у дома си.

— Забрави да споменеш нефта — прозя се сънливо Фицдуейн. — В Текуно няма нищо, но поне има нефт.

— Нефтът и сатаната, изглежда, са ортаци — провлече лениво Лонсдейл. — Това е прозрението ми за днес.

Фицдуейн не отвърна. Беше заспал.

Въздушна база Мадоа Лекуно, Мексико

Голото тяло на генерал Луис Бараган бе неотзивчиво към ласките на Рейко Ошима. Езикът й обходи слабините му и прокара малки мокри следи през обилното му и вече доста влажно срамно окосмяване, но без никаква видима полза. След няколко дни супероръдието можеше да е в готовност за пробен изстрел, но собственото оръжие на Бараган бе свело мерник в очакване на подкрепления.

Той лично бе на мнение, че е преизпълнил задължението си. Облада я на два пъти през последните три часа и я докара по различни начини до оргазъм. Това наистина би трябвало да е достатъчно за всяка една жена, но малко бяха нещата, които Ошима вършеше умерено.

Той се чудеше на възпитанието й. Какво бе накарало едно японско диване с буржоазен произход като Ошима да отхвърли общоприетите порядки и да прегърне една философия на разрушението с претенции за религия? След като поразмисли, той установи, че всъщност му е все едно. Беше доста горещо, а тя бе изключително явление в леглото при изпълнение на основното си предназначение. Това, че още седемгодишна бе прелъстена от своя учител, или каквото и друго да я е открехнало, нямаше особено значение. Вероятно бе само още един тежък случай на депресия. Цялото това японско чувство за дълг към обществото и принудителното стадно поведение беше повече от достатъчно да шашне всеки нормален човек. Нима Ошима бе превъртяла? Тя бе посвоему нормална и положително бе наясно с разликата между доброто и злото. Но определено бе изчанчена. С тежко душевно разстройство и с натрапчиви помисли.

Каквото и да вършеше Рейко, извърташе го все по този маниакален начин.

Порочна ли беше? От гледна точка на буржоазния морал това бе вън от съмнение. Затова пък беше страхотно парче в леглото. А в тази жега по пладне какво друго му остава на човек, ако не се брои почивката. Дори пред себе си той не искаше да признае, че точно в този момент би предпочел да избере почивката.

Необходимо беше да отвлече вниманието й, тъй като Ошима бе на път да отнесе някои части от тялото му, към които бе особено привързан. Тя притежаваше език от кадифена шкурка, желание за полов маратон и силата да го издържи докрай. За щастие обаче имаше и силно развито чувство за отговорност, стигащо до абсолютни крайности. А генерал Луис Бараган, поне формално, бе неин шеф.

Само да й намекнеш за някаква задача — и тя вече е готова да я изпълни. Разбира се, имаше си своя дългосрочна програма, но засега вършеше отлично това, за което бе наета. За по-сигурна охрана в Стъпката не можеше и да се мечтае. Единственият пропуск се оказа Патрисио Никанор, но това бе грешка на Бараган. Да наеме на работа зарист! Но кой да предположи такъв идиотизъм в собствената си фамилия?

Ошима обаче спаси положението, преди още да стане белята. Невероятно ефикасен изпълнител. Трудно обуздаема, но си заслужаваше усилията. Проблем си оставаше връзката на Ошима с Едгар Реймън. И двамата бяха крайно необходими за довършването на проекта, но всъщност, докато уменията на Ошима при осигуряване на охраната бяха изключително полезни, то научните познания на Реймън бяха просто незаменими.

Без Реймън не би бил възможен целият проект „Дяволска стъпка“, а без оръжие като супероръдието откъсването на Текуно от Мексико щеше да бъде много по-рисковано. Супероръдието означаваше, че биха могли да покажат на Мексико сити един голям среден пръст. Текуно би се превърнал в независима държава, а оттам нататък се разкриваха неограничени възможности. Огромни печалби от нефт, от наркотици, от фалшифициране и пране на мръсни пари, от оръжейна търговия, от бързо разрастване на бизнес с пиратски софтуер и подправка на маркови стоки. Съществуваха толкова много възможности за изгода, ако управляваш сам собствена държава. Защото кой би посмял и с пръст да те пипне, щом ти си законът.

Бог бе свидетел, че мексиканският елит отдавна доказа точно това. Разбира се, като цяло населението не бе облагодетелствано, но всъщност на нито един умен човек не му пукаше за масите. Винаги трябваше да има шепа хора, които да управляват и просперират — а генерал Луис Бараган възнамеряваше да стане един от тях — докато останалите са овце за стригане.