Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Да прелетим хиляда и шестстотин километра, да прекараме пет дни на вражеска територия в пластмасови панаирджийски колички срещу танкове, да атакуваме две позиции, защитавани от близо седемстотин души, подкрепени от други две хиляди по пътя, да избием вътрешното ядро от петдесет терористи от Яибо, да спасим една госпожичка, да унищожим едно оръдие, твърде голямо, за да успеем, и накрая да се измъкнем, повлекли зад дирника си половин армия. По дяволите, полковник, това си е живо извращение. Няма ли да ни накарате да свършим още нещо?

— Ами да се върнете цели бе, Тухла, ако нямате нищо против — бе учтивият отговор на Фицдуейн.

Тухлата първо си придаде многозначително замислен вид, а после се ухили. Преди две години бе гостувал шест месеца на австралийските SAS.

— Няма проблеми, шефе — каза той.

Фицдуейн изобщо не се усъмни.

— А сега, момчета, подробностите. Зная, че много си падате по тях, особено пък да ги предъвквате безброй пъти — усмихна се той.

Навън слънцето залязваше, скоро щеше да настъпи уреченият час. Междувременно предстоеше още работа. Така бе винаги, когато наоколо се навърташе Фицдуейн. Той умееше да бъде взискателен и, изглежда, нямаше никога да се отпусне.

Килмара бе наредил на Мечката да изпълнява длъжността ръководител на скоковете в самолета С 130 на Фицдуейн. Това бе добър ход. В присъствието на Мечката имаше нещо, внушаващо огромно доверие, дори и в шегите, които той пускаше, докато летяха. Те помагаха срещу дългото друсане в самолета, срещу вонята на повръщано и срещу едва потисканото чувство на ужас, докато хората, се подготвяха за скок в тъмнината.

Противоестествено бе да напуснеш сигурността на самолета и да се хвърлиш в празното пространство. И макар че Фицдуейн го бе правил и преди, и въпреки че разумът му подсказваше, че това е възможно, самата му същност крещеше, че 75 метра бе твърде ниско за скок! Парашутът не би се отворил навреме, пилотът не би могъл да прецени добре височината. Нещо би могло да се обърка .

Невероятно бе облекчението, когато разцъфнаха куполите на парашутите. Също и последвалата тишина, щом заглъхна шумът на самолета. А те лежаха долу в готовност със заредени оръжия, приспособяваха се към тази нова обстановка и напрегнато се ослушваха. Дали десантната зона, за която се предполагаше, че е сигурна и безлюдна, не се е оказала заета от врага, при което всички биха загинали…

По време на полета десантната зона бе щателно прегледана от сензори, които бяха в състояние да открият дори пълзяща змия, но Фицдуейн все още се безпокоеше. Въпреки логиката го връхлитаха познати спомени и страхове. Но сензорите се бяха оказали прави — нямаше нищо обезпокоително. Положиха къртовски труд по разопаковане на машините от контейнерите за спускане, по натоварването и привеждането им в състояние на бойна готовност. Сетне закопаха контейнерите и парашутите. Това бе най-тежката част от мероприятието, с която едва ли биха се справили без помощта на гънтраковете, комплектувани всички с малки булдозерни гребла отпред. Те бяха предназначени за самоокопаване на машините, но в този случай ги използваха да прикрият следите от нахлуването. Надали би минал наземен патрул, но само един поглед от високо би бил достатъчен да се вдигне тревога. Когато процедурата по закопаване приключи, направиха последен и много внимателен оглед на десантната зона. Не се забелязваше нищо.

Колоната потегли. При зазоряване отрядът с особено назначение „Рапира“ сякаш бе изчезнал сред скалистите шисти от спечената червеникава глина на платото. Нищо не можеше да се види. Под маскировъчните платнища една четвърт от екипа даваше наряд при сензорите и другите прибори за пасивно разузнаване, докато останалите се хранеха, спяха и почистваха оръжията.

Жегата упорито се засилваше, докато по пладне цялото плато плувна в мараня. Облегнал се в сянката на борда на един гънтрак, Ал Лонсдейл отправяше поредната си благодарност към конструктора на тази машина за това, че я бе оборудвал с доста обемни водни резервоари. Ал бе обучен да оцелява с две канчета вода дневно, но в края на краищата, независимо от издръжливостта си, човек не можеше да се справи с обезводняването. Тук всеки гънтрак носеше вода, достатъчна за две седмици. Това бе една от екстрите при служба в спецчастите. Отвътре резервоарите бяха разделени на секции, за да не се чува плискането на водата при поход.

В далечината прелетя един патрулен хеликоптер, засечен от ракетно звено „Старбърст“ и един от SAS зад 12.7 мм шестцевна картечница GECAL — за всеки случай. Пилотът летеше право като по конец на не повече от 1000 м. Явно не му пукаше. Голям късмет извади, не ще и дума.