Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Минаха два дни, но Милдред все още не се беше отървала от усещането, че Веда е жертва на несправедливост, и реши, че господата Ханън и Тревизо не са единствените учители по музика в Лос Анджелис. Битки не се печелеха с отказване, а с упорита борба. Веда трябваше да продължи с музиката, независимо дали на тези двама маестро им харесва или не. Но когато се опита да го каже на дъщеря си, тя така я изгледа от леглото, че я накара да замлъкне насред изречението. Но Милдред не можеше да се откаже от убеждението, че Веда „има талант“, и реши, че трябва да се занимава с танци. В ресторанта в Лагуна Бийч често вечеряше прочут руски балетист и тя беше сигурна, че комбинацията от красотата на Веда и правилните инструкции на руснака ще свърши работа. Но като чу това, Веда само се прозя. След това Милдред реши, че дъщеря й трябва да започне да учи в някое от местните училища, вероятно в „Марлборо“, и да се подготви за колеж. Но и това й се стори малко глупаво, когато чу Веда да казва:

— Майко, вече не съм дете.

Момичето продължи да се цупи в стаята си, докато Милдред започна силно да се притеснява и реши, че каквото и да ги чака в бъдеще, в настоящето трябва да се вземат мерки. Затова един ден предложи на Веда да се обади на приятели и да ги покани на парти. Преодоля лоялността си към къщата и убеждението си, че е подходяща за всичко, което Веда би могла да прави в нея, и каза:

— Ако не искаш да ги каниш тук, защо не го направиш в Лагуна Бийч? Ще ти отделя цяла зала. Ще накарам Луси да ви приготви специална маса, можем да ангажираме оркестър, ще танцувате, ще правите каквото си искате.

— Не, майко, благодаря.

Милдред може би щеше да продължи да настоява, ако не беше Лети, която дочу част от разговора. В кухнята тя каза на Милдред:

— Няма да ги покани. Не и хората от Пасадена.

— Защо?

— Нима не знаете? След като е била любимата ученичка на господин Ханън? Която е щяла да ходи в Ню Йорк, да свири на пиано и да получава овации? Да не мислите, че сега ще иска да се вижда с хора и да се държи естествено? Не и тя. Или ще е кралица, или няма да свири изобщо. Няма да прави никакво парти, и вие не го правете.

— Просто трябва да предприема нещо.

— Защо не я оставите на мира?

Лети вече беше гореща почитателка на Веда. Каза последното остро и Милдред излезе от кухнята, за да не избухне. Не й беше хрумвало да остави Веда на мира, но след като се успокои, се замисли върху това. Обаче не можеше да я остави просто ей така. Първо, искрено се тревожеше за нея. И второ, толкова беше свикнала да доминира в живота на много хора, които зависеха от нея, че търпението, мъдростта и търпимостта й почти се бяха изпарили. И трето, отношението, което беше развила към Веда, вече се бе пропило във всяка нейна частица и оцветяваше всичко, което правеше. Когато Веда свиреше специално за нея, изпитваше наслада. Когато й крещеше, се разкъсваше от болка, но усещането беше поносимо, защото поне крещеше лично на нея. Но да лежи на леглото, да се взира в тавана и дори да не се сеща за нея, беше агония, която не можеше да понесе. Опита се да бъде безпристрастна, да претегли думите на Лети. Реши, че Веда принадлежи на киното, и се замисли как да заинтригува един режисьор, редовен клиент на Айда. Но брилянтният й план не получи възможност да бъде изпитан. Защото Веда излезе от вцепенението, просто изведнъж. Пристигна една вечер в ресторанта в Лагуна Бийч, поиска безгрижно коктейл, изяде пържола за три долара и петдесет и започна непринудено да общува с всички в заведението. Когато си тръгваше, попита небрежно Милдред дали може да си поръча нови дрехи, защото се срамувала да се появи, където и да било в „тези парцали“. Зарадвана и от най-малката проява на интерес, Милдред не обърна внимание на изпития коктейл и й каза да си поръча каквото си иска.

Беше малко изненадана, когато започнаха да пристигат сметките, възлизащи на над 1300 долара. И силно се разтревожи, когато видя тоалетите. Досега Веда носеше скромни, добре ушити и някак си неутрални дрехи, които в Пасадена се смятаха за подходящи за нейната възраст. А сега, със скъпите шапки, официалните вечерни рокли, с пудра, руж и червило тя вече не приличаше на същото момиче. По всички стандарти изглеждаше необикновено добре. Косата й все още беше с медночервен оттенък, но вече бе подстригана и пусната на вълни над раменете. Луничките й бяха изчезнали и горната част на лицето й, в която толкова приличаше на Бърт, беше станала дори още по-привлекателна. Сенките под очите придаваха естественост на красотата й, и макар светлосините й очи и решителната уста да изглеждаха малко хладни на пръв поглед, те напомняха за модерния свят, за булеварди, театри и коли по поръчка. Не бе пораснала много през последните три години и макар стойката й да издължаваше оптически ръста й, тя беше съвсем малко по-висока от Милдред. Фигурата й се беше заоблила, оформила и претърпяла известни промени, така че „млекоцентралата“ вече не беше в асиметрия с останалите части на тялото й, както по времето, когато Монти я подкачаше за това, а се сливаше приятно, дори възбуждащо с всичко останало у нея. Но когато пристигнаха новите й скъпи вещи, Милдред беше поразена най-вече от прозрението, че дъщеря й вече не е дете. На седемнайсет тя беше жена, и то доста обиграна. Милдред се опита да хареса дрехите й, но не успя. Но не можеше и да я съди. Само се вбеси на палтото от норки — същото, каквото си бе харесала преди години, но така й не успя да си купи. Каза заядливо, че не може да направи такава покупка, без преди това да се „консултира с нея“. Но когато Веда го облече, нарече я „скъпа майко“, целуна я и я помоли да го задържи, тя се предаде.