Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

През целия път към вкъщи Милдред не спираше да се ядосва на начина, по който господин Тревизо се беше отнесъл към тях. Каза, че никога не била виждала подобно поведение в живота си. Ако не му харесвало как Веда била изсвирила произведението, можело да го каже като възпитан човек, а не да се държи така. А и самият факт, че си уговорил среща с две дами в четири часа, а ги накарал да чакат до пет без петнайсет и им разказал история за тоалетна хартия веднага щом прекрачили прага му… И ако това било единственият човек в Лос Анджелис, към когото господин Ханън изпитвал уважение, то тогава тя определено си имала мнение за вкуса на предишния учител. Голяма част от казаното наистина изразяваше раздразнението на Милдред, но някои от думите й целяха да успокоят Веда, с тях искаше да й покаже, че е на нейна страна след възмутителната случка. Веда мълчеше и когато стигнаха до вкъщи, изскочи от колата и затича към входа. Милдред я последва, но когато стигна до стаята на дъщеря си, намери вратата заключена. Настоя да отвори, но нищо не се случи, а вътре цареше тишина. Появи се Лети и попита уплашено какъв е проблемът. Без да обръща внимание на домашната помощница, Милдред изтича до кухнята, грабна един стол и излезе навън. Изведнъж я беше обзел вцепеняващ страх какво прави Веда в стаята си. Сложи стола до прозореца, качи се на него и го отвори. Влезе в стаята. Веда лежеше на леглото и се взираше в тавана със същия невиждащ поглед, с който се беше взирала в пода на колата. Свиваше и разпускаше юмруци, а лицето й беше мрачно. Милдред беше очаквала да види празен флакон от лекарства да се търкаля някъде наблизо, затова първо изпита облекчение, а след това се ядоса. Отключи вратата и каза:

— О, боже, няма нужда да плашиш всички до смърт.

— Майко, ако още един път кажеш „о, боже“, ще закрещя!

Прошепна го дрезгаво и зловещо, след това затвори очи. Разпери изправените си ръце, сякаш беше прикована на кръста, и заговори с горчивина на себе си през стиснатите си зъби:

— Можеш да го убиеш… и то веднага… да го прободеш с нож в сърцето… за да умре, умре, умре… да забравиш, че някога си се опитвала да свириш на пиано… да забравиш, че изобщо е съществувало пианото… можеш…

— О, б… Да му се не види, пианото не е единственото поприще на тази земя. Можеш… можеш… да пишеш музика. — Милдред млъкна и се опита да си спомни какво й беше казал Бърт за Ървинг Бърлин, но тогава Веда отвори очи.

— Проклета глупава идиотка, да не би да се опитваш да ме побъркаш? Да, мога да пиша музика. Мога да ти напиша мотет, соната, валс, соло за корнет с вариации — всичко, което поискаш. И нито една нота няма да струва дори колкото клечката кибрит, с която ще изгоря партитурата. Мислиш ме за голяма работа, нали? Всеки ден лежиш на леглото си и си мечтаеш за фойерверки. Е, не съм. Аз съм просто вундеркинд от Глендейл. Знам всичко за музиката и има по една като мен във всеки бедняшки квартал по земята, във всяка тъпа консерватория, във всеки смотан университет и градински оркестър. Можем да четем всякакви ноти, да изсвирим всичко, да направим какъвто си искаме аранжимент, но просто не ставаме за нищо. Нещастници. Също като теб. Боже, сега разбрах откъде съм го наследила. Не е ли странно? Отначало сме вундеркинди, а после откриваме, че сме обикновени проклети нещастници.

— Е, ако е така, наистина е странно, и той не е имало как да го знае. Господин Ханън имам предвид. И както вече ти казах, вместо да…

— Да не мислиш, че не го е знаел? И не ми го е казвал? Казваше ми го всеки път, когато ме видеше — че тоновете ми са отвратителни, че свиренето ми е противно, че всичко у мен е ужасно, но ме харесваше. И знаеше как се чувствам. Господи, беше прекрасно, при положение че съм принудена да прекарам целия си живот с теб. Затова продължавахме и той смяташе, че зрелостта може да ми помогне по-нататък. Друг път! В тази работа или ставаш, или не ставаш. И махни тази глупава физиономия от лицето си и престани да се преструваш, че вината е на някой друг.

— Така ми се струва, след всичкия този труд…

— Нищо ли не ти влиза в главата? Трудът няма никакво значение, само талантът е важен! Просто не ставам! Не съм добра, не съм изключителна и нищо не може да се направи по въпроса!

Когато покрай главата й прелетя обувка, Милдред излезе, взе си дамската чанта и тръгна към Бевърли Хилс. Не беше съсипана от случилото се. Разбираше, че с Веда е станала истинска катастрофа и че не е по силите й да го проумее. Но случката нямаше да я спре да се опитва по свой начин да промени нещата.