Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

И въпреки нарастващите разходи, шофьора и момичето, което Милдред нае да води сметките, парите не спираха да прииждат. Тя купи пианото, изплати ипотеките, с които Бърт беше натоварил къщата; ремонтираше, боядисваше, взимаше ново оборудване за всичките си заведения и въпреки това трупаше печалба. През 1936 година, когато господин Рузвелт се кандидатира за втори път, все още я болеше от данъците, които беше платила за 1935 г., и за няколко седмици лоялността й беше разколебана. Но когато бизнесът й потръгна и той обяви, че точно това е бил планът, тя си каза, че медът си върви с жилото и гласува за него. Започна да си купува скъпи дрехи, особено се стараеше с бельото, което я правеше да изглежда по-слаба. Взе на Веда малка кола, пакард 120, тъмнозелена, „да отива на косата й“. По съвет на Уоли основа акционерно дружество и посочи Айда и госпожа Геслър за директори заедно със себе си. Според Уоли най-много трябвало да се притеснява от възрастните жени в Лонг Бийч.

— Да си представим, че някоя баба е пресякла на червено, Томи е набил спирачки и тя хич не е пострадала, но гледай какво ще стане, когато разбере, че имаш три ресторанта. И друго може да се случи. Рано или късно ще се появят поне пет души с натравяния от рибата, или поне така ще твърдят. И ако се стигне до съда, тези харпии могат направо да те съсипят. Ако имаш акционерно дружество, личната ти собственост е в безопасност.

Възрастната жена от Лонг Бийч, както и петте харпии с натравяния притесняваха ужасно Милдред — наред с много други неща. Затова плати фантастични застраховки за колата, пекарната за пайове и ресторантите. Бяха ужасно скъпи, но си струваха парите, ако искаше да е сигурна за собствеността си.

Въпреки многото работа, безкрайното обикаляне с колата, притесненията и усещането, че денят не й стига за всичко, което има да свърши, тя си позволяваше поне един лукс. Каквото и да ставаше, се прибираше у дома в три следобед, за онова, което наричаше „почивка“. И наистина си почиваше, но това не беше основната идея. В общи линии пристигаше вкъщи за концерт, на който тя беше единственият слушател. Когато Веда навърши шестнайсет, убеди Милдред да й позволи да напусне гимназията, за да може изцяло да се отдаде на музиката. Сутрин учеше хармония и се занимаваше с „бумащини“ — както тя се изразяваше. Следобед два часа свиреше упражнения, а в три започваше да изпълнява произведения и точно тогава майка й пристигаше. Влизаше на пръсти през задния вход в коридора, заставаше там и поглеждаше към всекидневната, където Веда седеше зад лъскавия черен роял. Гледката винаги успяваше да я развълнува: красивият инструмент, за който беше работила и който беше платила, не по-малко красивото дете, което тя беше създала. Напълно можеше да си припише собствеността над тази картина. След това казваше тихичко: „Скъпа, прибрах се!“, отиваше също така на пръсти до спалнята, лягаше и слушаше. Не знаеше заглавията на повечето произведения, но имаше любими и Веда обикновено изсвирваше поне едно от тях. Особено едно, нещо от Шопен, което й харесваше най-много, „защото ми напомня за песента за дъгата“. Веда понякога иронично отбелязваше:

— Страхотна причина да го харесваш, майко.

Но въпреки това го свиреше. Милдред беше щастлива от начина, по който се развиваше дъщеря й; топлата срамежлива близост между тях продължаваше и тя през смях си спомняше как някога си беше въобразявала, че Монти може да е причината за нея. Само тази близост, мислеше си Милдред, придаваше смисъл на всичко.

Един следобед концертът беше прекъснат от телефонно позвъняване. Веда вдигна и по тона й Милдред разбра, че нещо не беше наред. Дойде при нея и седна на леглото.

— Какво има, скъпа? — попита я Милдред, но тя не отговори веднага. След няколко мрачни минути мълчание каза:

— Ханън е получил кръвоизлив.

— О, боже, това е ужасно!

— Знаеше, че ще се случи. Вече имаше два или три по-малки. А този го е заварил на улицата, докато се е прибирал от пощата към вкъщи. Лекарят в линейката оплескал всичко — накарал да го вдигнат за раменете или нещо подобно — и станало много по-лошо, отколкото би могло да бъде. Госпожа Ханън е в истерия.

— Трябва да отидеш там. Веднага.

— Не днес. Навсякъде около него има торби с лед и му дават да вдишва някакъв газ. Истински ад.

— Мога ли да направя нещо? Имам предвид — дали има нужда от някаква специална храна, която да изпратя. Каквото и да е — нещо топло, готово за сервиране…

— Ще разбера.