Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Това е краят на пролога на „Палячо“ и той не може да вземе вярно сол. Е, нищо не може да се направи по въпроса. Няма нужда Тревизо да си губи времето.

— А какво да кажем за моето време?

— Майко, той е жабар. Така че трябва да чакаме.

Скоро баритонът, набит младеж с червендалесто лице, изскочи през вратата и си тръгна подплашен, а жената се върна при тях и им махна. Милдред влезе в помещението, което никак не приличаше на студиото на господин Ханън. Беше почти толкова просторно, но не изглеждаше строго и пусто. Роялът стоеше до прозорците, а мебелите бяха подбрани така, че да му подхождат както по размер, така и по елегантност. Стените бяха почти изцяло покрити със стотици фотографии на толкова големи знаменитости, че дори Милдред беше чувала за някои от тях. И всички бяха с посвещения на господин Тревизо. Самият господин, облечен в сив костюм и жилетка, обточена в черно, ги посрещна като херцог, приемащ придворни дами. Беше висок слаб италианец, вероятно около петдесетте, с остро лице и мрачен поглед. Изслуша Милдред, която му обясни защо са дошли, кимна хладно и им махна с ръка да седнат. Когато Веда се намеси, за да съобщи това, което майка й не беше споменала — че е учила при господин Ханън, той престана да бъде чак толкова официален, зае трагична поза и отвърна:

— Бедният Чарл. О, горкичкият, горкичкият Чарл.

След това изрази възхищението си от таланта му и каза, че той го определя като велик артист, не просто пианист. Усмихна се леко и си позволи да се отдаде на спомени.

— Запознах се с Чарл през 1922 година. Бяхме заедно на турне в Италия, аз изпълнявах програма на Респиги с оркестъра, Чарл свиреше концерт на Чайковски. Беше скоро след като Мусолини се възкачи на власт. И Чарл се страхуваше, че някой може да му сложи рициново масло в напитката. Направо умираше от ужас. Купи си сив костюм, черна шапка, научи химна на фашистката младеж, промени си името на Анино, направи всичко, за да прилича на италианец. Та последният концерт беше в Торино. След това всички отидохме в малко кафене да пийнем и да се сбогуваме. Концертмайсторът се изправи, цялото заведение веднага притихна. Той произнесе малка реч, каза колко изящно Чарл е изсвирил концерта на Чайковски и че целият оркестър иска да му подари нещо малко, с което да изразят възхищението си. И му дадоха голяма махагонова кутия, която изглеждаше така, все едно в нея има златна чаша или нещо наистина скъпо. Чарл също изнесе реч, благодари на момчетата, заяви колко е изненадан. Отвори кутията и какво да види: руло тоалетна хартия!

Господин Тревизо вече беше широко ухилен и черните му очи искряха толкова силно, сякаш светеха със собствена светлина. Дали заради самата случка, дали заради скорошната смърт на нейния главен герой, или защото осъзна, че гледната точка на разказвача й бе напълно чужда, но на Милдред никак не й беше смешно, макар че леко се усмихна от учтивост. Но Веда заяви, че това е най-забавното нещо, което е чувала в живота си, и насърчи господин Тревизо да й разкаже още истории. Той си погледна часовника и каза, че предпочита да я чуе как свири.

Тази Веда, която седна зад пианото, беше много по-различна от онази, която бе застанала пред господин Ханън преди три години. Беше искрено притеснена и на Милдред й хрумна, че насърчавайки господин Тревизо да разказва още истории, може би се е опитвала да печели време. Помисли известно време и после със сериозно изражение започна да изпълнява произведение, което беше известно на Милдред като Рапсодия от Брамс. Не й харесваше много. Беше прекалено бързо за нейния вкус, с изключение на бавната част в средата, която звучеше малко като химн. Но се настани удобно и зачака похвалите на господин Тревизо към дъщеря й, за които после цяла вечер щеше да разказва на Айда.

Господин Тревизо отиде до прозореца, застана там неподвижен и се загледа в улицата долу. Когато Веда стигна до бавната част, той се обърна наполовина, сякаш за да каже нещо, но после се отказа. През цялата бавна част се взираше в улицата. Когато Веда отново засвири бързо, той закрачи към пианото и когато стигна до него, затвори капака, като преди това даде достатъчно време на момичето да си махне ръцете от клавишите. В последвалата тишина отиде в далечния ъгъл на студиото и седна, а на лицето му се появи зловеща усмивка, като на гробар преди погребение, който се опитва да се държи любезно.

На Милдред й трябваше малко време, за да се сети какво е направил и защо. Обърна се към пианото, за да подскаже на Веда да изсвири нещо по-бавно. Но нея вече я нямаше там. Беше до вратата и си слагаше ръкавиците и преди майка й да успее да каже нещо, изхвърча навън. Милдред скочи и я последва. В коридора извика след нея, но Веда тичаше надолу по стълбите и не се обръщаше. Следващото нещо, което си спомняше, беше как Томи ги кара към вкъщи, а Веда седи до нея с изкривена физиономия и стиснати юмруци и се взира упорито в пода. Докато Милдред я наблюдаваше, на едната й ръкавица се появи бяла линия и тя се спука.