Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

До девет часа беше напудрена, сресана, парфюмирана и издокарана. Изглеждаше полупрозрачна, както всяка жена, когато се нагласи за излизане. Беше си направила прическа предния ден, а сега само леко си тупира косата; роклята беше пригладена до последната гънка и волан; гримира лицето си по последна мода и така сложи финалната точка на приготовлението. Лети беше зашеметена, дори Веда призна:

— Наистина изглеждаш доста добре, майко.

Милдред застана пред голямото огледало за един последен критичен поглед, а госпожа Геслър излезе, за да види какво е времето. Върна се, седна на леглото и погледна тъжно към Милдред.

— Не ми се ще да го казвам, след като се вкарах в толкова грижи заради теб, но на твое място не бих ходила на партито.

— Защо, за бога?

— Защото времето е лошо. Обади се на онзи идиот и му кажи, че няма да ходиш.

— Не мога.

— О, той ще те разбере. Дори ще се почувства облекчен.

— Телефонът му е изключен.

— Не се и съмнявам. Тогава му изпрати телеграма. Ще пристигне чак на другия ден, но ще докаже, че си добре възпитана.

— Отивам.

— Скъпа, не можеш.

— Казах, че отивам.

Раздразнена, госпожа Геслър каза на Веда да донесе дъждобрана и галошите, с които ходеше на училище. Милдред протестира, но Веда се появи с нещата, които й бяха поръчани, а госпожа Геслър се залови за работа. Вдигна роклята на Милдред и я затъкна като пояс около кръста й, а под нея се показа цяла педя бял комбинезон. Сложи галошите върху златистите й обувки, след това й облече палтото и метна върху него дъждобрана. Намери забрадка, която върза здраво върху главата на Милдред. Тя заприлича на Топси от „Чичо Томовата колиба“ и сладко каза на всички довиждане. Отиде до кухненската врата, пресегна се в дъжда и отвори вратата на колата. След това скочи вътре. Запали мотора. Пусна чистачките. Уви роклята около краката си. Помаха весело към трите притеснени лица на прага и потегли на заден към улицата.

Зави по булевард „Колорадо“ и се засмя. Чувстваше се добре увита, двигателят работеше като по часовник, чистачките тракаха жизнерадостно по стъклото и тя си помисли, че хората не бива толкова да се вълнуват от някакъв си незначителен дъжд.

Докато караше към Ийгъл Рок, я спряха двама мъже с фенери. Единият се приближи и попита с дрезгав глас:

— За Пасадена ли?

— Да.

— Не можете да минете. Не и ако не заобиколите.

— И по кой път да поема?

Той си свали шапката, изтръска водата от нея, сложи си я бързо обратно и надълго и нашироко й обясни, че трябва да кара нагоре по възвишенията, след това да завие и да тръгне по високото, докато не стигне пак до булевард „Колорадо“.

— В случай че не се натъкнете на свлачище. Повярвайте ми, госпожо, ако не ви е спешно да стигнете там тази вечер, много по-добре ще е да се върнете.

Милдред познаваше отлично пътя и продължи нататък. Стигна до свлачище, пръстта от стръмнината се беше срутила върху шосето, но едната лента все още беше отворена и тя мина по нея без проблеми. Излезе пак на булевард „Колорадо“ близо до високия мост, популярен сред самоубийците по онова време, и продължи през локвите. На кръговото движение зави надясно по булевард „Ориндж Гроув“. Ако не се брояха няколкото откъртени клона и нападалите листа, пътят там беше чист. Докато се движеше по лъскавия тъмен асфалт, отново се засмя на склонността на хората да правят от мухата слон.

На входа на къщата на Берагон светеше лампа. Тя мина през колоните и продължи по алеята, която се виеше покрай огромни дървета, железни статуи на кучета и мраморни саксии. Паркира до стъпалата пред входа и едва бе угасила двигателя, когато Монти се показа на вратата в смокинг и я погледна така, все едно не вярваше на очите си. Извика й нещо, прибра се обратно в къщата и излезе с голям чадър в едната ръка и гигантско покривало в другата, което влачеше след себе си. Хвърли покривалото върху предния капак, за да предпази двигателя от дъжда. Отвори чадъра и докато тя се втурваше пъргаво към входа, каза:

— Боже, не мислех, че ще дойдеш. И през ум не ми мина.

— Запалил си лампата на входа и си се издокарал. Вече се чудя кого си очаквал.

— Това беше преди да пусна радиото и да чуя за какво става въпрос. Как, по дяволите, стигна дотук? От час говорят само за затворени мостове, блокирани шосета, наводнени градове, а ето те теб тук.

— Не вярвай на всичко, което чуеш.

Вътре Милдред видя причината, заради която беше извадил така неочаквано покривалото, все едно че вечно имаше под ръка подобно нещо в случай на нужда. Всичко беше покрито със сиви призрачни платнища — килимите, мебелите, дори картините. Потръпна, когато надникна в голямата тъмна приемна, а той се засмя.