Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Какво съм казал на кого, ако мога да попитам.

— Много добре знаеш за какво ти говоря. Как си могъл да кажеш онези неща на едно дете? И кой изобщо ти е дал право да говориш за краката ми?

— Всички го правят. Защо не и аз?

— Какво!?

— О, я стига! Краката ти са твоята мания. Всички им се радват в будката за пайове и ако не искаш да говорят за тях, трябва да носиш по-дълги поли. Но ти искаш да ги обсъждат, да ги оглеждат и да им завиждат, тогава защо изпадаш в истерия? Пък и те наистина изглеждат дяволски добре.

— Говорим за детето ми.

— О, за бога, какво дете е тя? Знае много повече по въпроса, отколкото ти някога ще научиш. Трябва да влезеш в крак с времето. Не знам как е било някога, може би майките са обяснявали на малките сладки момиченца тези неща и те са били силно изненадани, няма как да знам. Но сега научават всичко, което трябва да знаят, още преди да им кажат, че няма Дядо Коледа. Във всеки случай тя вече знае. Какво очакваш да направя? Да се държа като клоун, след като те взимам вечер с колата и те връщам чак на другата сутрин? Да не мислиш, че тя не знае къде си ходила? За бога, тя дори ме пита по колко пъти сме го правили.

— И ти й казваш?

— Разбира се. Тя силно се възхищава на способностите ми, както и на твоите. Твоите направо не може да ги преживее. Казва: „Кой да си помисли, че тази отегчителна нещастница има такъв талант?“

Докато Монти имитираше Веда, Милдред осъзна, че той не говори измислици, просто за да я контраатакува. Гневът й нарасна.

— Разбирам — каза тя и го повтори три или четири пъти. След това стана, отиде до него и го попита: — Ами онова, че най-хубавите крака се намирали по-често в кухните, отколкото в богаташките приемни?

— Какво, за бога, говориш?

— Знаеш какво.

Монти се взря в нея, докосна челото си, сякаш полагаше усилия да си спомни. След това щракна с пръсти и каза:

— О, знаех си, че ми звучи познато. Да, изнесох й кратка лекция по въпроса един следобед. Разминахме се с едно момиче, което носеше някаква униформа с престилка, доста хубавичко, особено в глезените. И аз казах точно това, което ти сега цитира. Не е кой знае колко оригинално, признавам. Почти го бях забравил… И как това ни засяга?

Звучеше достоверно, беше обстоятелствен и небрежен, но блясъкът в очите му го издаде. Милдред не отговори на въпроса. Приближи се до него и изсъска като змия:

— Това е лъжа. Не си говорил за никакво момиче на улицата. Говорил си за мен.

Монти сви рамене и Милдред се върна до стола си и седна. Заговори бавно, но гласът й ставаше все по-остър. Каза му, че нарочно се опитва да настройва Веда против нея, подтиква я да й се подиграва и да я смята за втора категория човек, от когото трябва да се срамува.

— Сега вече разбирам всичко. Винаги ми се е струвало странно, че нито веднъж не покани всички онези хора от Пасадена поне веднъж в дома си. Не че не й позволявам. Не че не съм й казвала, че не може непрекъснато да приема покани, без да върне жеста. Не че не съм направила каквото трябва. Не! Било е защото си й набивал в главата всички тези глупости и тя се е срамувала да покани някого вкъщи. Тя наистина вярва, че Глендейл не е достатъчно добро място за тях. Мисли си, че и аз не съм достатъчно добра. Тя…

— О, млъкни, за бога!

Очите на Монти бяха станали напълно черни и отразяващата се в тях светлина ги правеше още по-сурови.

— Първо, какви покани е приела? На майка ми, тук в тази къща. Е, за това вече говорихме и не смятам да се връщаме към него. И у семейство Ханън. А доколкото знам, единствената покана, която Чарли и Робърта са получили от теб, е да отидат да си платят вечерята в будката за пайове и те са отишли…

— Никой не им е носил сметка.

— Добре, значи сте квит. За останалото — кой, по дяволите, очаква едно четиринайсетгодишно дете да връща поканите за всеки коктейл, на който съм я влачил? Питала ме е за това и аз й казах, че би било глупаво. Какво друго?

— Това е вярно, когато става въпрос за възрастни. Но тя се среща и с момичета на нейната възраст…

— Не, не се среща. И веднага ще ти предложа да опознаеш дъщеря си по-добре. Тя е странно дете. Момичетата на нейната възраст не са й интересни. Харесва по-възрастни жени…

— Стига да са богати.

— Няма значение, тя е много мила с тях. А това е адски необичайно. И не можеш да я виниш, че ги харесва. И че те я харесват. И ако се опитваш да ме убедиш, че трябва да им организира забавления, направо ще ме разсмееш.

У Милдред се появи смътното усещане, че разговорът й се изплъзва и също както бе направила и Веда, заряза логиката и стана емоционална.