Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Доста е потискащо, нали? Но горе не е толкова зле.

Поведе я по огромното стълбище, като святкаше лампите и веднага ги гасеше, след като преминеха; минаха покрай няколко големи спални, покрити също като приемната с платнища, вървяха по дълъг тесен коридор, в чието дъно се намираше малкият апартамент, в който той живееше.

— Това е скромният ми дом. Как ти се струва?

— Ами доста е приятен.

— Всъщност е жилището за прислугата, но се нанесох в него, защото в него не ми трябва много отопление и ми се струва някак си по-уютно.

Мебелите бяха малки, вехти и евтини, като в жилище за прислуга, но огънят беше гостоприемен. Милдред седна пред него и си свали галошите. След това махна забрадката и дъждобрана и пусна роклята си надолу. Лицето му грейна, когато тя се измъкна в цялата си прелест като пеперуда от скучната обвивка на какавидата. Завъртя я и огледа тоалета й до най-малката подробност. След това я целуна. За миг отново й се стори бляскав като в миналото и трябваше да се съсредоточи, за да си спомни всички поводи да негодува срещу него. Каза й, че това великолепие заслужава питие. Тя се боеше, че ако пие, няма да си спомни причините за огорчението си и помоли да изчакат, докато дойдат семейство Юинг.

— Кои…?

— Нали така се казват?

— Мили боже, те не могат да дойдат дотук.

— Защо?

— Живеят от другата страна на булевард „Хънтингтън“, а там има метър вода. А ти как стигна дотук, да му се не види? Не чу ли, че има буря? Според мен си се крила на две пресечки оттук, а сега се правиш, че току-що си пристигнала от Глендейл.

— Не видях никаква буря.

Последва го в спалнята, за да види дали може да му помогне с питиетата и тогава изпадна в шок. Беше миниатюрна, със само един прозорец и малко легло, на което се намираха дъждобранът й и набор за коктейли, състоящ се от голям сребрист шейкър, бъркалка отстрани и красиви кристални чаши. На около метър и половина, в най-малката и мизерна баня, която някога беше виждала, той трошеше лед, поръчан очевидно по-рано през деня. До него на малка масичка имаше газов котлон, кутия яйца, пакет бекон и кутия кафе. Прииска й се да не беше съзирала това и се върна на мястото си пред камината.

Той скоро донесе питиетата, тя изпи две. Когато се пресегна към шейкъра, за да й налее трето, тя го спря.

— Ще шофирам и мисля, че пих достатъчно.

— Ще шофираш ли? Къде?

— Ами нали ще ходим в „Балтимор“?

— Милдред… никъде няма да ходим.

— Напротив.

— Чуй ме…

Той стана и пусна малкото радио. Развълнуван говорител разказваше за паднали мостове между Глендейл и Бърбанк, за катастрофирал автомобил на пътя за Сан Фернандо, за страха, че цялото семейство в колата е загинало. Тя опърничаво тръсна глава.

— Боже мой, „Балтимор“ не е в Бърбанк.

— Където и да е и както и да се опитаме да стигнем дотам, все ще трябва да минем през реката, а според всички информации тя е придошла и половината мостове са разрушени, а върху останалите има цял метър бушуваща вода. Няма да ходим. Новогодишното тържество ще е тук.

Напълни й чашата, а тя се намръщи. Въпреки алкохола все още ясно си спомняше основната цел на вечерта, а този обрат в събитията я проваляше. Когато я прегърна, тя не реагира. Каза й добронамерено, че има проблематично пиянство. На две питиета била готова да спори и с Исус Христос, а след третото би се съгласила и с Юда Искариотски. Дали би била така добра да довърши третото, за да може да посрещне новата година в настроение, което събитието заслужава? Тя не докосна чашата си, а той я попита къде са й ключовете, за да премести колата в гаража. Тя не помръдна, за да му ги даде, и той слезе долу.

Някъде в къщата започна да капе вода. Тя потрепери, защото за първи път осъзна, че дъждът се стичаше по прозорците и барабанеше силно по покрива. Започна да обвинява Монти и за това. Когато той се върна и я погледна, й се стори леко отегчен.

— Е, щом така се чувстваш, не ни остава нищо друго, освен да си легнем… Покрих цялата ти кола и предполагам, че с нея всичко е наред. Имам зелена и червена пижама. Коя предпочиташ?

— Няма да си лягам.

— Не допринасяш много за доброто настроение тук.

— Прибирам се у дома.

— Тогава — лека нощ. Но ако си промениш решението, ти оставям зелената пижама и…

— Още не съм си тръгнала.

— Разбира се, че не си. Каня те…

— Защо си й казал онова?

Заради алкохола, дъжда и държанието му обвиненията й срещу него се нагнетиха и избухнаха с такава сила, че от превзетите фрази, които си беше намислила, не остана и помен в главата й. Той я погледна поразен.