Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Ти я настройваш против мен! Не ми пробутвай разни засукани фрази. Ти я настройваш против мен!

Монти запали цигара, пуши известно време намръщено, без да каже нищо. После вдигна поглед.

— А! Значи затова си дошла. Колко съм глупав, че не се сетих по-рано.

— Дойдох, защото ме покани.

— В такава вечер?

— Нищо й няма на вечерта.

— Виж ти каква приятелка излезе… Странно, аз също имах да ти казвам нещо. — Обърна се към камината, на лицето му се изписа лека усмивка на самосъжаление. Очевидно беше решил да запази мислите за себе си, но после промени решението си. — Исках да ти кажа, че от теб би излязла добра съпруга, ако не живееше в Глендейл.

Тя чувстваше, че губи спора, но като чу това, цялото й самодоволство се върна. Наведе се напред и се взря в него.

— Монти, как си позволяваш да ми кажеш такова нещо? След всичко, което ти наговорих? Просто за да има кой да се грижи за теб, би ме помолил да се омъжа за теб? Толкова ли ти е самоуважението?

— Е, точно това смятах да направя.

— Монти, не влошавай положението. Ако се бях зарадвала, щеше да кажеш, че точно това си искал да кажеш. Ако не — тогава щеше да се престориш, че вече не го мислиш. Боже, Монти, ама че човек си ти!

— Да предположим, че се вслушаш в думите ми.

— Не, прибирам се у дома.

Тя стана, но той се хвърли към нея, хвана я за двете ръце и я бутна обратно на стола. Малките отразени светлинки в очите му танцуваха и лицето му беше опънато и напрегнато.

— Знаеш ли защо Веда никога не кани хора във вашата къща? Знаеш ли защо никой, освен кльощавата ти съседка, не стъпва у вас?

— Да, защото ти си я настроил срещу мен и…

— Защото ти наистина си с манталитет на слугиня и се боиш да приемаш гости, защото не знаеш какво да ги правиш. Просто не ти стиска.

Тя се взря в изкривената му физиономия и се почувства също толкова смачкана и парализирана, както онази сутрин, когато госпожица Търнър й се скара и я прати да работи като икономка, защото не я бива за нищо друго. И продължи да се свива, докато Монти я заливаше с порой от отровни обиди.

— Не е в нея причината. Нито е в мен. Ти сама си виновна. Не ти ли се струва странно, че Веда има стотици приятели навсякъде, а ти нямаш никакви. Не, сбърках, имаш една приятелка. Барманката. И това е всичко. Никога не каниш никого в дома си, никого…

— Какви ги говориш? Как да правя партита или да каня хора с парите, които изкарвам?

— Парите, които изкарваш, ама друг път! Това ти е алибито, а не истинската причина. Проклета дребнава миячка на чинии, кажи ми сега кой настройва детето ти против теб? Аз!? Чуй ме, Милдред, само една слугиня би се сетила за нещата, които ми каза днес. Защото точно там е разликата. На една дама не й пука. А слугинята обръща внимание. — Закрачи напред-назад, дишаше тежко. После отново се обърна към нея. — А аз като истински глупак, като пълен идиот, веднъж си помислих, че може би съм сбъркал, че може би си дама, а не слугиня. Това стана онази вечер, когато ми даде двайсетте долара и аз ги взех. После взех още. И дори започнах да ти имам повече доверие. И аз не знам защо, може би повярвах, че имаш чувство за хумор като всеки аристократ. И ти поисках сам пари. И какво стана? Справи ли се с това, което самата ти започна? Една дама по-скоро би си изтръгнала сърцето, отколкото да признае, че парите означават нещо за нея. Но ти не ми беше дала и петдесет долара, а вече ме направи свой шофьор, нали? За да си избиеш парите? Превърна ме в лакей, в пудел. Трябваше да ми натриеш носа. Е, край с това! Повече няма да взема и цент от теб и Бог ми е свидетел, че ще ти върна парите. Защото си боклук, проста сервитьорка. Предполагам, че това е една от причините да обичам Веда. Тя не би взела бакшиш. Тя не би го направила, аз също.

— Освен от мен.

Побеляла от гняв, тя отвори дамската си чанта, извади нова десетдоларова банкнота и я хвърли в краката му. Той взе машата, вдигна я с нея и я пусна в огъня. Когато пламъците я погълнаха, той извади носна кърпа и си попи лицето.

Известно време и двамата мълчаха и когато спряха да дишат тежко, Милдред се почувства засрамена, разбита и нещастна. Тя изрече всичко, което й беше на душата, принуди и него да каже много неща, които знаеше, че си мисли и които я оставиха опустошена и неспособна да отвърне. Но така и не успяха да се разберат, всеки си държеше на своето. Погледна го и за първи път осъзна, че е уморен, посърнал и измършавял и че по лицето му, което винаги й се беше струвало младежко, бяха започнали да се появяват първите знаци на средната възраст. Изведнъж усети силен прилив на обич към него, примесена със съжаление, презрение и нещо майчинско. Доплака й се, пресегна се внезапно и погали плешивината му, която дълго време бе повод за шеги между тях. Той не помръдна, но не я и отблъсна. Тя се облегна назад и се почувства по-добре. И тогава отново чу дъжда и за първи път се уплаши от него. Придърпа палтото около раменете си. Взе третия си коктейл „Манхатън“, изпи го до половината и го остави. Без да я поглежда, той й сипа още. Седяха така дълго време и никой не смееше да погледне другия.