Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Какво й е? Да не е болна?

— Пианото е причината. Заради бара и други неща не можах да го купя. Имам предвид — за тази Коледа. Но някой любезно й беше подшушнал, че ще го получи.

— Не съм аз.

— Не съм казала, че си ти.

— Какво й подари?

— Часовник. Хубав часовник, мъничък, от онези, които всички носят, и си мислех, че тя поне…

Но треперенето беше стигнало вече и до устата й и тя не успя да завърши изречението. Бърт я прегърна и я потупа по рамото.

— Ще дойде ли с нас? — попита той.

— Не знам.

Излязоха през задната врата и изкараха колата от гаража. Милдред седна зад волана. Докато излизаше на заден по алеята, Бърт й каза да спре. След това леко натисна клаксона. След няколко секунди го направи пак. Никакъв отговор от къщата. Излязоха на улицата и поеха към гробището. Милдред караше бавно по алеята, за да не смути стотиците хора, които също бяха дошли тук. Когато стигнаха до парцела на семейство Пиърс, спря колата и двамата слязоха. Взеха цветята и отидоха до малкия паметник, който родителите на Бърт бяха сложили наскоро. Беше обикновена бяла каменна плоча с името на Рей и датите на началото и края на краткия й живот.

— Искаха да сложат и цитат — смотолеви Бърт. — Нещо за страданието на малките деца, но си спомних, че харесваш простите неща.

— Харесвам плочата точно във вида, в който е.

— Искаха да сложат и друг надпис: „От любящите баба и дядо Ейдриън и Сара“. Но им казах: Хей, не прибързвайте, скоро ще изсекат и вашите имена в тази мраморна градина, няма нужда да се опитвате да се уредите по-рано.

На Милдред това й се стори забавно и се усмихна. Някъде надолу по алеята се засмя дете. Тя усети как в гърлото й застана буца и Бърт бързо се отдалечи. Стоеше до гроба и го чуваше как крачи напред-назад край нея. Стоя дълго така. След това постави цветята до паметната плоча, хвърли й последен поглед, обърна се и го хвана за ръката. Той сплете пръсти в нейните и ги стисна здраво.

Милдред се прибра и завари Веда да се взира злобно в пианото на семейство Пиърс. Седна и отвори пакета, който Бърт беше донесъл — буркан със сладко от ягоди от госпожа Бидерхоф. Известно време тишината се нарушаваше само от шумоленето на хартията. После Веда каза с възможно най-ясния си превзет и провлачен глас:

— Господи, мразя тази дупка.

— И срещу какво по-специално възразяваш?

— О, майко, няма значение, няма абсолютно никакво значение и се надявам да не започнеш да я променяш само за да ми угодиш. Не, срещу нищо специално не възразявам. Просто ненавиждам всяка мърлява частица тук и ако всичко вземе, та изгори утре, няма да пролея и една сълза под звуците на „Любовен еликсир“ от Гаетано Доницети, роден през 1798, починал през 1848.

— Разбирам.

Веда взе пакета цигари, който Милдред държеше в къщата заради Монти, запали една и хвърли клечката на пода. Физиономията на майка й се изопна.

— Загаси цигарата и вдигни клечката.

— Как ли пък не!

Милдред стана, прицели се внимателно и зашлеви силно Веда по бузата. След това усети как й се зави свят и й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че ушите й пищят, защото Веда също й беше ударила плесница. Издуха дим в лицето на Милдред и продължи със същия хладен и нагъл тон:

— Глендейл, Калифорния, Земята на портокаловите дървета, „Миньон“ от Амброаз Тома, роден през 1811, починал през 1896 10 10 Веда прави отправка към прочутата ария на Миньон от едноименната опера на Амброаз Тома, в която героинята с тъга си спомня за разцъфналите портокалови дървета в родината й. — Б.ред. . Деветдесет квадратни километра, в които няма абсолютно нищо. Първокласно място за собственици на бензиностанции, мебелни фабрики, супермаркети и будки за пайове. Градината на света — право в целта! Червива дупка за селяндури!

— От къде си чула това?

Милдред седеше и при последните думи вдигна очи. Много добре познаваше речника на Веда и беше наясно, че той не включва този израз. Когато чу въпроса й, Веда се доближи и се наведе към нея.

— Мислиш, че този нещастен тъпак ще се ожени за теб?

— Ако искам — да.

— О! Богове и рибки, чуйте циничния ми смях, „Палячо“ от Руджеро Леонкавало, роден през 1857, починал през 1919 година. Ако била искала! Извини ме за малко, докато си възвърна загубеното присъствие на духа. Глупачка, не знаеш ли какво вижда в теб?

— Мисля, че каквото и ти.

— Не, краката ти.

— Той ли ти го каза?

— Разбира се.

Личеше си, че Веда се наслаждава на объркването на Милдред.