Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Не разбирам какво се чудиш и маеш. Разбира се, че ще продаваш алкохол.

— Искаш да кажеш — че ще ми се наложи, за да запазя бизнеса си?

— Искам да кажа, че от това ще изкараш пари. — Той се взря в нея по обичайния си начин, погледът му беше едновременно разсеян и опърничав. Сърцето й леко подскочи. Незнайно защо, за първи път поглеждаше проблема от тази страна. Той продължи, малко ядосан на глупостта й: — Какво толкова? От всяко продадено питие печалбата ти ще е около осемдесет процента, дори след като платиш алкохола. Така ще докараш повече хора да вечерят при теб. Щом Луси Геслър иска да поеме тази дейност, така да бъде. Никой не разбира от алкохол повече от нея. Започни, и то веднага. Нещата бързо се променят. И се погрижи да сложиш надпис „Коктейли“. Те точно това чакат. Сложи червен надпис отпред, за да знаят, че й ти разбираш колко е важно това.

— Ще ми трябва ли някакво разрешително?

— Аз ще се погрижа за него.

Следващия път госпожа Геслър завари Милдред в доста по-различно настроение. Кимна одобрително на предложението на Уоли за надписа, след това стана сериозна и делова за останалите задължителни приготовления.

— Ще ми трябва бар, но няма място за него, освен ако не направиш някои промени, така че ще се наложи да се оправям с подвижен. Ще бъде една количка, с която ще обикалям от маса на маса. Така ще правят временно в повечето заведения. Трябва да се изработи по поръчка и ще ти струва триста долара. После ще ми трябват и около двеста долара за алкохола. Трябва да са повече, но в началото няма да мога да ги получа. Освен това искам два кожени стола и ниска масичка близо до вратата. Когато не обикалям масите, ще въртя търговия там и ще продавам питиета на хората, които чакат за маса, за да вечерят. Освен това ще ми трябва превоз, само за мен. Твоят човек Панчо има приятел, който ще свърши работа, казва се Джоузи. Няма да можеш да го ползваш за друга работа, защото ще трябва да мие чаши през цялото време — и то така, както аз искам; да носи бира от хладилника, когато му наредя, да слага виното в лед, да ми помага за всичко, за което се наложи. Ще ми трябват и чаши за коктейли, за уиски и за вино — не прекалено много, но трябва да имаме подходящи чаши за всяко питие. После — ще видим. Ще имаме нужда и от кочани със специални сметки за бара, които ще са отделни от другите. Само така ще държим счетоводството в ред. Това е, общо взето, всичко, за което се сещам в момента.

— Колко ще ни излезе общо?

— За начало — около петстотин долара — за бара, чашите, мебелите и сметките. Алкохолът е извън тази сума, но ще платиш доставката в понеделник и дотогава вече ще сме спечелили някой и друг долар.

Милдред преглътна и каза на госпожа Геслър, че ще й отговори на следващия ден. През нощта лежа будна и умът й блуждаеше, за да открие откъде да намери петстотин долара. Пазеше малък резерв от двеста-триста долара, но не смееше да го пипа, защото от опит знаеше, че непрекъснато възникват извънредни ситуации, които изискват на часа пари в брой. Мина доста време, докато мисълта й най-накрая се стрелна към единствената възможност да намери парите — като посегне на сметката за пианото на Веда. В нея вече имаше 567 долара и в мига, в който се сети за това, се опита да го забрави и започна трескаво да търси варианти. Но скоро беше наясно, че няма друг избор и че Веда няма да има пиано за Коледа. И отново се задуши от гняв — не към госпожа Геслър или отмяната на Сухия режим, нито пък към обстоятелствата, предизвикали този обрат, а към Монти заради парите, които й струваше, заради онези безкрайни десетачки и двайсетачки, които щяха да й помогнат да си реши проблема, ако не ги бе дала на него. Изпадна в такова състояние, че скоро се наложи да стане, да си облече халата и да си направи чаша чай, за да се успокои.

Сутринта на Коледа Милдред се събуди с махмурлук, което рядко й се случваше. Предната вечер в малкия ресторант настана истинска веселба, а барът, отворен точно на 6 декември, бе надминал всичките им очаквания. Не само че носеше големи постъпления, ами привлече и още хора за вечеря, и то доста по-платежоспособни. Госпожа Геслър в габардинените си панталони в същия керемиден цвят като униформите на сервитьорките, с бяло двуредно сако с метални копчета и червена панделка в косата добре се вписваше в атмосферата и със сигурност беше достатъчно голям експерт, за да задоволи желанията и на най-придирчивите клиенти. Бакшишите ставаха все по-големи и когато най-накрая започна празненството за персонала, стана наистина весело. Пекарят Ханс трябваше тази вечер да почива, но въпреки това дойде и започна партито с гръм и трясък, като опипа крака на Зигрид. Зигрид беше млада шведка, която Милдред бе наела най-вече заради външността й, но после откри, че е една от най-добрите сервитьорки, които беше виждала. За да покаже обективност, Ханс опипа и краката на Арлин, Емма и Одри. Емма и Одри бяха наети в деня след откриването, за да се избегне нова бъркотия. Последвалите писъци се сториха забавни на Панчо и Джоузи, които стояха настрани — не съвсем част от празненството, но не и напълно изолирани от него; както и на госпожа Креймър, помощник-готвачката, която Милдред обучаваше. Но бяха посрещнати демонстративно на нож от Карл, седемнайсетгодишното момче, което караше камиона втора ръка, купен наскоро от Милдред. Превозното средство беше боядисано в кремаво и на него с големи червени букви бе написано „Милдред Пиърс, Пайове“. Карл се съсредоточи върху сладоледа и тортата и изгледа неодобрително Ханс, което накара Арлин да запищи от удоволствие и да му каже, че така се учат нещата в живота.