Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Монти, май е време да си ходиш.

— Какво има?

— Мисля, че знаеш.

— Кълна се във всичко свято, че нямам представа.

— Казах ти да си вървиш.

Вместо да си тръгне, той поклати глава, сякаш за да й покаже, че е изключително тъпа, и се впусна в дълга лекция за отношенията между половете. Есенцията й беше, че докато сексът е налице, всичко е наред; че това е най-силната съществуваща връзка и че ако имала достатъчно разум, щяла да разбере, че й прави комплимент. Но тя възразявала само срещу езика му, нали така? Ако го бил казал напудрено и поетично, щяла да се почувства съвсем иначе?

И непрекъснато се кикотеше по оня невротичен и дрезгав начин, а тя отново остана без думи. Но скоро успя да се изправи, макар й с усилие, и изпадна в един от редките си пристъпи на красноречие.

— Ако ми го беше казал с намерението да ми направиш комплимент, може би наистина щеше да прозвучи така, не знам. Комплиментът е в намерението. Но когато го произнасяш, защото не знаеш какво друго да ми кажеш, тогава не е комплимент. Това е най-отвратителното нещо, което са ми казвали през живота ми.

— О, значи сега искаш обяснение в любов.

— Искам да си тръгнеш.

В очите й избликнаха горещи сълзи, но тя премигна, за да ги скрие. Той поклати глава, стана, после се обърна към нея сякаш се налагаше да обясни нещо на дете:

— Не спорим за главното, а за думите. Не съм поет. Дори не искам да бъда. За мен това просто беше смешно. Казвам ти нещо по мой си начин, а ти изведнъж започваш да ми четеш морал. Сега аз какво трябва да направя? Това твоето е лицемерна скромност и…

— Това е лъжа.

Дробовете й започнаха да се изпълват с въздух и й се стори, че ще се задуши. Присви очите си, които бяха блеснали от сълзи и заради това изглеждаха още по-строги и хладни, като на котка. Седеше неподвижно с кръстосани крака и се взираше в него, а той стоеше прав в другия край на стаята и също я гледаше. След дълга пауза тя продължи със страстен и треперещ глас.

— Значи откакто ме познаваш, съм това за теб — фуста. Водиш ме по планински хижи и забутани заведения, но никога не си ме запознал с приятелите си, освен с неколцина мъже, които понякога водиш на вечеря, нито с майка си, нито със сестра си, нито с който и да е член на семейството ти. Срамуваш се от мен, а сега ми дължиш пари и трябваше да ми кажеш точно това, за да ми отмъстиш. Но не съм изненадана. Винаги съм го знаела. А сега можеш да си вървиш.

— Това изобщо не е вярно.

— Всяка моя дума е чиста истина.

— Що се отнася до приятелите ми…

— Те не означават нищо за мен.

— … не ми е хрумвало, че ще искаш да се запознаеш с някои от тях. Повечето са скучни, но щом за теб е толкова важно да се срещнеш с тях, това може лесно да се уреди. А що се отнася за майка ми…

— И тя не означава нищо за мен.

— … що се отнася до майка ми, не мога да направя нищо по въпроса, защото не е тук, както и сестра ми. Но може би си забравила, че заради ресторанта режимът ти е странен. Ще е идиотски трудно да се уреди среща, затова правя каквото мога. Водя дъщеря ти там и ако изобщо разбираше нещо от обществени порядки, щеше да знаеш, че по свой начин се справям с нещо, което би могло да се превърне в проблем. И със сигурност майка ми обърна на Веда точно толкова внимание, колкото се очакваше от нея, даже малко повече от теб, струва ми се.

— Не съм се оплаквала от това.

Дълбоко в сърцето си Милдред знаеше, че Монти лъже за Веда точно толкова, колкото и за всичко останало. Очевидно харесваше дъщеря й и я смяташе за забавен експонат, който мъкнеше навсякъде със себе си, защото беше същият сноб като него и повечето му приятели. Освен това, като правеше толкова много за детето, хитро избягваше необходимостта да прави каквото и да било за майката. Но ако започнеше спор по този въпрос, щеше да застраши омагьосания живот, който в момента водеше Веда, затова Милдред промени посоката на разговора.

— Монти, защо не си признаеш? Гледаш на мен отвисоко, защото работя.

— Да не си се побъркала?

— Ти гледаш отвисоко всички, които работят, както изрично ми призна в първата ни нощ заедно. Добре, работя. Работата ми не е представителна, но е единствената, която мога да върша. Готвя храна и я продавам. Но най-добре ще е рано или късно да проумееш нещо — ти трябва да си намериш работа!

— Разбира се, че ще си намеря!

— Ха-ха. Кога?

— Веднага щом продам проклетата къща и оправя бъркотията, в която се озовахме. Докато не приключа с това, е немислимо да работя. Но веднага щом всичко свърши…