Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Искаш ли питие, Бърт?

— Не и в момента, Луси.

— Не ми представлява трудност да ти донеса.

— Благодаря, но по-добре не.

После се обърна към Милдред:

— Слушам те, скъпа.

— Искам да те помоля за някои неща, Луси.

Заведе я в спалнята и написа един номер на лист хартия.

— Би ли се обадила на майка ми да й съобщиш? Кажи й, че съм добре и че погребението е утре в дванайсет и… бъди мила с нея.

— Ще го направя от моя телефон. Нещо друго?

— Нямам черна рокля.

— Ще ти намеря. Дванайсети номер ли носиш?

— Десети.

— Воалетка?

— Мислиш ли, че трябва?

— Аз не бих носила.

— Тогава без воалетка. И без шапка. Имам една, която става. И без обувки. И обувки имам. Но ще ми трябват ръкавици. Шести номер. И ми се струва, че ще ми трябва траурна носна кърпичка.

— Ще се погрижа за всичко. И…

— Какво, Луси?

— Ще започнат да идват хора. Може би трябва да направя нещо, за което не си подготвена. Просто исках да ти кажа, за да знаеш, че имам причина.

Малко по-късно госпожа Геслър се върна и наистина направи нещо забележително. Вече бяха дошли доста хора: госпожа Флойд, госпожа Харбо, госпожа Уитли, Уоли и за изненада на Милдред — господин Отис, федералният инспектор по месото, който бе видял съобщението в един от следобедните вестници. Лети точно поднасяше чай и сандвичи, когато се появи госпожа Геслър с шапка, ръкавици и огромен букет лилии. Махна с ръка, за да освободи шофьора на цветаря, извади от букета картичка и прочете:

— Господин и госпожа Ото Хилдегард… О, не са ли прекрасни, просто прекрасни! — А след това се обърна към всички в стаята: — Това е семейството, на което Милдред гостува през уикенда край езерото. Много мили хора, ужасно ги харесвам.

Тогава Милдред разбра, че е имало клюки, и то сериозни клюки. Но след като огледа всички събрали се, осъзна, че госпожа Геслър им е затворила устата веднъж завинаги. Почувства прилив на благодарност към нея, тя се беше справила с нещо, което за Милдред беше непосилно. Бърт изнесе лилиите и ги пръсна по моравата пред къщата. След това закачи маркуча за пръскачката, за да ги освежи. Пристигнаха и други цветя и скоро на тревата се натрупа цял покров от цветове, блеснали от водните капчици. Дойде и кошница гладиоли от „Дроп Ин“, което трогна Милдред, но тя болезнено преглътна, когато видя белите гардении, към които беше закачена картичка с надпис: „Айда, Анна, Крис Макадулис, Ърнестин, Мейбъл, Арчи, Етел, Лора, Сам, Флорънс, Шърли, Фуджи“.

Докато я четеше, в стаята настъпи тишина, тя се обърна и видя помощниците на господин Мърок да внасят Рей през вратата. Под наставленията на Бърт поставиха подпорите до прозореца и сложиха върху тях ковчега. Отстъпиха, за да могат гостите да се приближат. Милдред не можеше да погледне нататък. Но тогава госпожа Геслър я хвана за ръката и тя обърна очи, колкото и да не й се искаше. Лъчите на залязващото слънце образуваха дъга над главата на Рей. Това отново разплака Бърт и повечето гости излязоха на пръсти от стаята. Но Милдред не помръдна. Имаше нещо нереално в начина, по който Рей изглеждаше. Червенината от последните минути на живота й беше изчезнала заедно с жизнеността й и смъртоносната пъпка. Беше останала само восъчна бледност, която напомняше за рая и Бърт за четвърти или за пети път започна да говори за него.

Лети поднесе останалите сандвичи за вечеря. Бърт и Милдред ядяха разтреперани и умълчани, без да усещат вкуса на храната. След това пристигнаха господин и госпожа Пиърс, които доведоха Веда. Минаха да видят Рей и отидоха при останалите в гостната. Дойде и доктор Олдъс, висок, побелял, мил човек. Той седна до Милдред и не я обвини нито за миг, че не е част от църквата му. После свекърва й и доктор Олдъс започнаха да спорят, говореше предимно тя, доктор Олдъс нямаше какво толкова да каже, а господин Пиърс я поправяше за някои елементи на ритуала. Работата беше там, че майката на Бърт беше отгледана като методистка и се бе присъединила към епископалната църква чак след като се беше омъжила за господин Пиърс. И не беше твърде наясно каква служба трябва да се отслужи утре. Господин Пиърс й обърна внимание, че бърка заупокойната молитва с причастието, псалмите и дори със сватбената церемония и й е трудно да ги разграничи. Майката на Бърт каза, че й е все тая, иска двайсет и трети псалм, той бил най-подходящ за починало дете и да не й казват, че нямало да има молитви за спасението на детската душа. А според тях те какво правели? Господин Пиърс й напомни с остър тон, че погребалната служба няма нищо общо с душата. Защото душата вече си била отишла и сега трябвало само да предадат тялото на земята. Бърт слушаше натъжен, а господин Пиърс не спираше да призовава доктор Олдъс за арбитър. Свещеникът слушаше с наведена глава и накрая каза: