Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Температурата й се повишава, доктор Колинс.

— Махнете одеялата.

Две сестри махнаха одеялата, а трета се приближи с торба лед, която постави на главата на Рей. За миг всички стояха неподвижни и се чуваше само затрудненото дишане на момиченцето. Първата сестра докладваше пулса:

— Сто и дванайсет… Сто двайсет и четири… Сто трийсет и две…

Рей вече дишаше тежко като малко кученце, а стоновете й бяха толкова сърцераздирателни, че на Милдред й се доплака пред несправедливостта, че едно малко и безпомощно същество трябва да понесе такова страдание. Но седеше неподвижна, за да не разсее с нищо тези, от които Рей зависеше. Детето продължаваше да се мъчи и тогава изведнъж Милдред се вкамени. Дишането спря за секунда, след това се чуха три-четири кратки хрипа, после всичко утихна. Доктор Колинс махна припряно и две сестри се приближиха. Започнаха да вдигат и свалят ръцете на Рей, а доктор Гейл сложи кислородната маска на лицето й и Милдред усети буреносния мирис на газа. Доктор Колинс изпили гърлото на една ампула и отчупи крайчето. Напълни бързо спринцовка, вдигна завивките и я заби в бедрото на Рей. Първата сестра хвана китката й и Милдред я видя да среща погледа на доктор Колинс и мрачно да клати глава. Продължиха да я обдишват. След минута-две доктор Колинс напълни отново спринцовката и пак я заби в бедрото на Рей. Мина още минута и Милдред видя как сестрите се спогледаха. Докато доктор Колинс пак пълнеше спринцовката, тя стана. Вече знаеше истината и смяташе, че няма да понесе още едно бодване в безжизненото малко телце. Вдигна кислородната маска, наведе се, целуна Рей по устата и покри лицето й с чаршафа.

Тя седеше отново в коридора, но тук доктор Гейл беше този, който се пречупи, не тя. Жестоката внезапност на случилото се я беше направила безчувствена, сякаш неспособна да изпита каквото и да било. Той се приближи приведен, едва се влачеше. Седна до нея, свали очилата си и започна да разтрива лицето си, за да прикрие конвулсиите му.

— Знаех си. Разбрах го още откакто видях санитаря с грейките. От този миг нататък вече нямаше никаква надежда. Но направихме всичко, за което се сетихме, не можехме да се предадем.

Милдред се взираше право пред себе си, а той продължи.

— Обичах я като свое дете. Мога да кажа само едно: направих всичко по силите си. Ако нещо можеше да я спаси, това бе кръвопреливането, но и то не успя. Ти също, Милдред, направи всичко по силите си.

Седяха така няколко минути, само преглъщаха и стискаха зъби зад треперещите си устни. Накрая той я попита с променен глас:

— Имаш ли предвид някоя погребална агенция, Милдред?

— Не познавам никакви погребални агенти.

— По принцип препоръчвам господин Мърок от Глендейл, само на няколко пресечки от дома ти. Цените му са разумни, няма да те обере и ще се погрижи за всичко както трябва.

— Щом вие го препоръчвате, значи е добър.

— Ще му се обадя.

— Има ли тук телефон?

— Ще ти намеря.

Той я заведе в малък кабинет на същия етаж, тя седна и набра номера на госпожа Бидерхоф. Помоли да й даде Бърт, но тя каза, че го няма.

— Госпожо Бидерхоф, обажда се Милдред Пиърс. Бихте ли казали на Бърт, че Рей почина преди няколко минути? В болницата. Исках да му го съобщя веднага.

Настъпи дълга оглушителна тишина.

— Ще му кажа, госпожо Пиърс. Ще му кажа веднага щом го видя, но искам да знаете, че съжалявам от дъното на сърцето си. Мога ли с нещо да помогна?

— Не, благодаря.

— Може би да взема Веда при мен за известно време?

— Не, много ви благодаря.

— Ще му кажа.

— Благодаря ви, госпожо Бидерхоф.

Караше на автопилот към вкъщи, но след няколко пресечки започна да се плаши от червения светофар, защото докато чакаше да се смени, имаше време да мисли, гърлото й се стягаше и започваше да вижда пътя замъглено. Пред дома й я посрещна Бърт и я заведе в гостната, където Лети се опитваше да успокои Веда. Домашната помощница се върна в кухнята, а Веда избухна в силни хлипове. Не спираше да повтаря:

— Дължах й пет цента! О, майко, излъгах я, а исках да й ги върна, но… Дължах й пет цента!

Милдред се опита да я успокои, като й обясни, че щом наистина е смятала да ги върне, само това има значение и Веда бързо притихна. След това започна да се върти. Милдред я целуна и каза:

— Искаш ли да отидеш при баща си, миличка? Можеш да се упражняваш на пианото, да си играеш, да правиш каквото си искаш.

— О, майко, мислиш ли, че е редно?

— Рей не би имала нищо против.