Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

На другия ден ядоха, плуваха, спаха и когато Милдред отвори очи след една от поредните дремки, направо не й се вярваше, че е късен следобед и е време да се прибира. Но си поиграха още малко, а той заяви, че трябва да останат още един ден и да си удължат уикенда. Но понеделнишките пайове я чакаха и тя знаеше, че трябва да се заеме с тях. В шест часа отидоха до таверната за ранна вечеря и в седем тръгнаха обратно. Големият син корд се движеше дори по-бързо отколкото на идване и наближиха Глендейл малко след седем. Той я попита къде живее, тя му каза, но после се сети за нещо.

— Искаш ли да видиш нещо, Монти?

— Какво?

— Ще ти покажа.

Той продължи по булевард „Колорадо“, после тя му показа къде да свие и спряха.

— Изчакай тук, няма да се бавя.

Извади ключа и затича към вратата, обувките й скърцаха по чакъла, посипан по паркинга. Влезе, заопипва за ключа и светна неоновия надпис. Наистина беше прекрасен, точно както си го беше представяла, с изключение на червената стрела в средата. Монти погледна първо към надписа, а след това към Милдред.

— Какво става тук, по дяволите? Твой ли е?

— Не виждаш ли чие име е изписано?

— Чакай малко, доколкото си спомням сервираше в онзи…

— Вече не. Вчера беше последният ми работен ден. Приключих по-рано, за да замина с теб. От сега нататък имам свой собствен бизнес.

— Защо не ми каза?

— Доколкото си спомням, нямах възможност.

След тази похвала на уменията му като любовник той се усмихна широко, а тя го поведе вътре, за да разгледа и останалото. Светна лампите и го разведе навсякъде, вдигна брезента на бояджиите и му показа новите си маси от кленово дърво, модерния линолеум на пода, за който обясни, че се изисква от здравните служби. Заведе го в кухнята, отвори голямата печка. Той не спираше да й задава въпроси, а тя му изля цялата история, развълнувана и поласкана, че един лентяй може да се заинтригува от нея. Представи му преработената версия, в която ставаше съвсем за кратко въпрос за Уоли, Бърт и обстоятелствата, при които беше придобила имота, но се говореше много за амбициите й и решителността й „да направи нещо, преди да умре“. Той я попита кога смята да отвори заведението.

— В четвъртък. Почивният ден на готвачите. Имам предвид — на всички готвачи.

— Следващия четвъртък?

— В шест часа.

— Поканен ли съм?

— Разбира се.

Тя изгаси осветлението и двамата постояха известно време в тъмното сред миризмата на боя. Тя го прегърна.

— Целуни ме, Монти. Мисля, че си падам по теб.

— Защо не ми каза за всичко това?

— Не знам. Исках, но се страхувах, че може да ти се стори странно.

— С удоволствие ще дойда в четвъртък.

— Моля те. Без теб няма да е същото.

Той я закара до дома й, изпрати я до вратата и я изчака да отключи. Докато махаше за довиждане на отдалечаващия се корд, чу някой да я вика по име. Автоматично се обърна към дома на семейство Геслър, но къщата им беше тъмна. Тогава видя по моравата да се приближава една жена. Беше госпожа Флойд, която живееше през две къщи.

— Госпожо Пиърс?

Гласът й прозвуча остро и Милдред беше обзета от предчувствие, че нещо не е наред. Госпожа Флойд продължи възмутено и толкова силно, че цялата улица да чуе:

— Къде, по дяволите, бяхте? От снощи всички се опитват да се свържат с вас. Къде бяхте?

Милдред преглътна желанието си да й каже, че не й влиза в работата, и попита възпитано:

— Защо ме търсят, госпожо Флойд?

— Заради дъщеря ви.

— Дъщеря ми…

— Дъщеря ви Рей. Разболя се от грип и я откараха в болница…

— Коя болница?

— Не знам в коя болница, но…

Милдред се втурна в къщата и по пътя към гостната светна лампите. Вдигна телефона, обзета от чувството, че Бог си беше спомнил за нея, но по един ужасяващ начин.

Докато майка й правеше поредната си забележка за изчезването й през уикенда, Милдред едва се удържаше да не избухне. Последният час беше истинско мъчение. Позвъни на десетина номера, без да открие нищо, а госпожа Флойд седеше с нея и не спираше с разпалените си тиради срещу майките, които отпрашват нанякъде с разни мъже и оставят други хора да се грижат за децата им. Накрая в отчаянието си позвъни на госпожа Бидерхоф, която й каза в коя болница е Рей, както и още няколко неща, но сладникавите й благопожелания не успяха да подобрят настроението на Милдред. Веднага тръгна за Лос Анджелис и след като видя набързо Рей, седна при Бърт, Веда, свекърва си и господин Пиърс в края на болничния коридор. Чакаше заедно с тях лекаря и слушаше разказа на Бърт за случилото се. В петък вечер Рей била умърлушена, а предишния ден на плажа вдигнала температура, затова повикали доктор Гейл и той ги посъветвал да я заведат в болницата. Майка му го прекъсна и го поправи, че докторът изобщо не е казал това. Той наредил да я закарат у дома и те го направили. Но намерили къщата заключена и отново му позвънили. И чак тогава той решил да я заведат в болницата, защото нямало къде другаде да отидат. Милдред искаше да я попита какво не му е наред на техния дом, но преглътна въпроса.