Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Свали си трескаво дрехите, сложи ги на стола и облече банския. Това беше преди модата на саронгите и семплият й червеникавокафяв бански костюм я правеше да изглежда малка, уязвима и абсурдно млада. Обу джапанките си и взе сапуна. До нея имаше врата, която водеше към някакъв малък коридор. Отвори я и надникна. Видя решетка, а зад нея — пътеката, която обикаляше къщата. Излезе и затича право към дървения кей. Стисна сапуна в ръка и се гмурна. Водата беше толкова студена, че потрепери, но се спусна надолу, докато стигна на няколко сантиметра от камъните по дъното. Така удобно прикрита започна да втрива сапуна в косата си, като балансираше във водата със свободната си ръка и сдържаше дъха си, докато сърцето й започна силно да бие.

Когато изскочи на повърхността, той стоеше на кея и тя пусна сапуна на дъното.

— Доста си бърза.

— Беше ми горещо.

— Забравила си плувната си шапка.

— Аз… Сигурно изглеждам ужасно.

— Приличаш на удавен плъх.

— А ти да се видиш на какво приличаш!

При тази дръзка реплика той се гмурна във водата и настана паметна гонитба с викове, ритане и пляскане. Тя се отскубна от него, а той я последва бавно и лениво; от време на време спираха и се отпускаха на повърхността, след това отново започваха да се гонят, сякаш той току-що беше измислил нова стратегия как да я залови. След известно време тя се умори и пое обратно към кея. Но тогава той се озова пред нея, след като беше плувал под водата и пресече пътя й. Хвана я и следващото нещо, което си спомняше, беше как я носи на ръце към бунгалото. Когато усети отново топлия въздух, упойният дух на южните морета се завърна. Тя се почувства слаба и беззащитна и едва събра сили да изрита плажната чанта от леглото.

Станаха по тъмно. Отидоха с колата до таверната да вечерят. Когато се върнаха, беше станало студено и решиха да запалят огън с борови съчки. Но пък после им се стори, че са още гладни, качиха се на колата и тръгнаха към Сан Бернардино за месо, което тя предложи да изпече. Върнаха се късно, но събраха дърва под светлините на фаровете и ги запалиха. Тя ги изчака да се превърнат в жарава, сложи месото върху тях да се пече и го държа с машата, докато стане готово. Той донесе чинии, разрязаха изпеченото парче и му се нахвърлиха гладно като два вълка. После той й помогна да измият съдовете и тържествено я попита дали е готова да се прибира, а тя тържествено му отвърна, че е готова. Той я отнесе отново на ръце до спалнята, двамата потрепериха от неочаквания студ и само след пет минути вече възклицаваха колко е хубаво под одеялата.

След известно време започнаха да си говорят и тя научи, че той е на трийсет и три години, учил е в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и живее в Пасадена, че и семейството му живее там, или поне майка му и сестра му, които май бяха единствените му роднини. Когато го попита какво работи, той каза:

— О, не знам. Предполагам, че съм в бизнеса с плодове. Портокали, грейпфрути, нещо такова.

— Да не работиш на борсата?

— По-скоро не. Проклетата калифорнийска борса на производителите на плодове ми взима хляба от устата. Мразя „Сънкист“, „Сънмейд“ и всяка марка, на чието лого има хубаво здраво момиче 7 7 „Сънкист“ и „Сънмейд“ — големи кооперативни сдружения на производители на плодове, които съществуват и до днес. Марката на „Сънмейд“ представлява момиче с грозд в ръката. — Б.ред. .

— Искаш да кажеш, че си независим?

— По дяволите, какво значение има какъв съм? Да, предполагам, че съм независим. Имам компания за износ на плодове. Не цялата е моя, притежавам само част от нея. Както и земя, част от имот, който наследих. На всеки четири месеца ми пращат чек и сумата на него става все по-малка, откакто се появиха „Сънкист“. Нищо не работя, ако това имаш предвид.

— Значи просто безделничиш?

— Може и така да се каже.

— Не смяташ ли да се захванеш с нещо?

— И защо да го правя?

Изглеждаше доста раздразнен и тя смени темата, но това й се стори обезпокоително. Имаше комплекс на тема лентяйство, мразеше го, но й се стори, че нещо в мързелуването на този мъж беше по-различно от това на Бърт. Бърт поне имаше планове, грандиозни мечти, които вярваше, че ще се сбъднат. А тук не ставаше въпрос за слабост, а за начин на живот, който й въздействаше по същия начин като маниерността на Веда — умът й го отхвърляше, но сърцето й по някакъв начин беше впечатлено от него; караше я да се чувства незначителна, зла и проста. А и небрежното избягване на темата също я направи предпазлива. Повечето мъже, които познаваше, бяха твърде разговорчиви за работата си и приемаха сериозно постиженията си в нея. Може и да ставаха досадни понякога, но Милдред гледаше на света по същия начин като тях. И в ума й не се побираше как някой може така нагло да заяви, че темата е скучна и не заслужава да бъде обсъждана. Но тревогите й изчезнаха веднага щом той започна да си играе с ухото й. На зазоряване й стана студено и се притисна към него. Когато той я прегърна, тя го мушна фамилиарно в корема, въздъхна доволно и потъна в сън.