Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Но когато се отдалечи от дома си, отново ускори крачка. Почти тичаше, когато стигна до ресторанта си. Беше си заключен и един поглед през прозореца й бе достатъчен, за да установи, че бояджиите са си тръгнали. Обиколи го и обходи с очи всяка безценна част от него. Остана доволна, че всичко е наред, и тръгна към аптеката. Не беше изминала и две пресечки, когато чу клаксон толкова близо зад гърба си, че подскочи. Той беше само на метър от нея, седеше зад волана на голям син корд 6 6 Елитна марка американски автомобили, произвеждани между 1929 и 1932 г. — Б.ред. .

— Свирнах ти и преди малко, но ти не се спря.

— Е, и двамата сме навреме.

— Качвай се. Охо, изглеждаш страхотно.

Поеха през Пасадена и решиха, че е време да си кажат имената. Когато той чу нейното, я попита дали има някаква връзка с „Пиърс Хоумс“. Тя отвърна, че е била „омъжена известно време за компанията“, а той изглеждаше доволен от това и обяви, че фирмата е строяла най-лошите къщи, чиито покриви винаги течали. Тя отговори, че това е нищо в сравнение с начина, по който изтичали парите, и двамата весело се разсмяха. Името му беше Берагон. Трябваше да й го каже буква по буква, докато тя се научи да го произнася правилно, а когато той постави ударението на последната сричка, тя попита:

— Френско ли е?

— Испанско, или поне така предполагам. Моят прапрадядо е от първите заселници. Нали се сещаш, безгрижните кабалерос, които прогонили индианците от земите им, отказвали да плащат данъци на краля и се продали на американците, когато президентът Полк започнал да анексира територии. Но ако питаш мен, старият глупак е бил италианец. Не мога да го докажа, но мисля, че оригиналното име е Бергони. Но щом е решил да се прави на испанец, аз нямам нищо против. Жабар или испанец, може да му се има толкова доверие, колкото на охлюва да подскочи, затова няма значение.

— А как е първото ти име?

— Монтгомъри, ако щеш вярвай. Но Монти не звучи толкова зле.

— Значи ако някога те опозная достатъчно добре, за да ти говоря на малко име, ще те наричам така.

— Обещаваш ли, г-жо Пиърс?

— Да, господин Берагон.

Тя беше доволна, защото всички тези подробности означаваха, че й е казал истинското си име, а не някакво измислено за изключителни случаи. Облегна се и безпокойството й, че просто са я забърсали за една вечер, изчезна.

За всеки спазващ законите гражданин пътуването от Глендейл до Лейк Ароухед трае два часа и половина. Но господин Берагон не обръщаше много внимание на законите. Синята кола набра скорост от сто километра и се задържа на нея. Пристигнаха малко след два часа. Но не отидоха до курорта, а поеха по тясно шосе вдясно и влязоха в боровата гора, която изпълваше въздуха с приятен аромат. Скоро след това излязоха на черен път, започнаха да се провират между храстите, които удряха с клоните си предното стъкло, и спряха внезапно зад малка дървена барака. Господин Берагон вдигна ръчната спирачка и понечи да слезе, но се спря и каза сякаш току-що му беше хрумнало:

— Може би предпочиташ бунгало от другата страна? Държа това тук, но…

— Мисля, че тук е добре.

Той взе чантата й и двамата тръгнаха по дървената платформа към входа. Отключи вратата и влязоха в най-задушната стая, в която Милдред някога се беше озовавала.

— О!

Той започна да отваря прозорците и вратите, за да стане течение. Очевидно бунгалото беше стояло затворено поне месец. Докато той проветряваше, тя се огледа. Намираха се във всекидневната на груба планинска къщичка с дървено дюшеме, между чиито дъски се виждаше червеникавата почва отдолу. По пода имаше два-три мексикански килима, мебелите бяха дъбови с кожени седалки. Но пък имаше каменна камина и атмосферата беше мъжествена и непринудена, затова донякъде й хареса. Той скоро се върна при нея и попита:

— Гладна ли си? Можем да обядваме в таверната или предпочиташ първо да поплуваме?

— А ти гладен ли си? Току-що закуси.

— Значи ще поплуваме.

Взе чантата й и я поведе към малка стая в дъното, в която имаше само памучен килим, стол и метално легло, покрито с одеяла.

— Ако смяташ, че можеш да се преоблечеш тук, аз ще отида във всекидневната и ще се видим след няколко минути.

— Няма да се бавя.

И двамата говореха съвсем небрежно, но веднага щом остана сама, тя сложи чантата си на леглото и я отвори дори по-бързо отколкото я беше затворила у дома си. Страхуваше се, че той ще влезе, преди да е приключила с преобличането. Но не вероятните последствия от това я плашеха. Жегата, а сега и боровият бриз, който се бе втурнал в бунгалото, я изпълваха с упойващата нега на южните морета, с някакво желание да безделничи, да се забавлява, да бъде хваната полуоблечена и тя да не изпита никакъв срам от това. Но когато той излезе, тя помириса косата си и усети, че вони на мазнината за пържене на Арчи. Често се случваше, особено когато не беше ходила известно време на фризьор, но дали Уоли го забелязваше, дали му харесваше, я беше грижа точно толкова колкото дали ще се отбие в дома й или не. Но вероятността този мъж да го забележи, я караше да се гърчи от ужас. Затова държеше на всяка цена да се потопи във водата и да се измие, преди той да се доближи до нея.