Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Да, но кога?

— Когато получи пай.

— Какъв пай?

— Който ти ще му направиш. Ще бъде много специален пай. Няма да зарадва стомаха му, това ще е само страничен ефект. А ще зарадва духа му, а при Бърт това значи суетата му. Това ще е паят, с който си експериментирала и за чийто търговски потенциал ще поискаш мнението му.

— Наистина нямам нищо против да направя на Бърт пай.

— Тогава се захващай.

И така Милдред му направи пай в дълбока тава, с пълнеж от диви ябълки, изкусително поръсени с точно толкова захар, колкото е необходимо, за да смекчи киселината на плодовете и да подчертае сладостта на кристалчетата. Търговският му потенциал беше колкото на ръчно изработена щипка за пране, но тя му написа кратка бележка, в която искаше мнението му, и малък послепис, в който му обясняваше, че е вградила инициалите му в сладкиша, за да види дали още може да изписва монограми. Прати го по Лети и напълно очаквано в средата на седмицата пристигна нова покана към децата за вечеря в неделя. Този път тя се погрижи да приключи с пайовете си по-рано и да приготви студен обяд. Тази неделя Лети беше на работа и Милдред я помоли да поднесе обяда в гостната, като преди това сервира коктейли. Бърт прие това внимание със сериозно изражение и надълго и нашироко говори за пая. Каза, че според него щял да постигне огромен успех. Смятал, че в изработването на сладкиши имало голяма ниша, тъй като хората вече нямали прислуга, а копнеели за домашно приготвен десерт. Милдред размишляваше над същия въпрос от дълго време, но не й беше хрумвало точно това, затова искрено се зарадва да чуе подобно обнадеждаващо мнение. Бърт го повтори още веднъж и след това между тях се спусна мълчание. Накрая той проговори.

— Е, Милдред, казах ти, че ще си помисля по онзи въпрос и наистина го направих.

— Е?

— Както и да го погледнеш, все е неприятно, разбира се.

— И за мен със сигурност е така.

— Просто това е едно от тези неща, за които двойките мразят да се замислят. Но наистина няма какво да направим.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Бърт.

— Имам предвид, че няма значение колко ни е неприятно. Важното е кое е най-добро за децата, за това трябва да мислим. И да говорим.

— Мислиш ли, че някога съм имала друг мотив? Заради тях искам да се възползвам от тази възможност. Ако успея, ще им дам това, което искам и което и ти би желал за тях.

— Искам да дам своя дан.

— Никой не иска нищо от теб. Знам, че когато имаш възможност, с радост ще допринесеш. Но сега и дума не съм издумала за това, нали?

— Милдред, има нещо, което бих могъл да направя и ако си съгласна, настоявам да го сторя. Искам да съм сигурен, че ти и децата ще имате покрив над главата си и че никой няма да може да ви отнеме това. Смятам да ти дам къщата.

Милдред беше като ударена от гръм, искаше едновременно да се смее и да плаче. За нея къщата отдавна беше престанала да бъде нейна собственост, беше просто място, в което живееше и което я смазваше с вноските по ипотеката, данъците и поддръжката. А предложението на Бърт да й я даде — което й направи с най-сериозно изражение — и се стори направо гротескно. Но си спомни какво й беше казала госпожа Геслър — че се намира в присъствието на горделив мъж. Стана, отиде до него и го прегърна.

— Няма нужда да го правиш.

— Милдред, настоявам.

— Щом е така, мога да направя само едно нещо — да я приема. Но наистина няма нужда да го правиш. Искам да го знаеш.

— Добре, но трябва да я приемеш.

— Съжалявам за това, което казах за госпожа Бидерхоф.

— И аз се мразя заради думите си за Уоли. Господи, сигурен съм, че никога не е имало нищо между теб и онзи дебелак. Но…

— Продължаваме да си казваме тежки думи.

— Край. И двамата не го искаме.

— И не трябва, Бърт. Да не мислиш, че на мен не ми е също толкова неприятно, колкото и на теб? Но се налага. Заради децата.

— Да, заради тях.

Останаха близо един до друг и дълго си говореха тихичко, а после се посмяха над това как е изглеждал той, когато тя го бе замерила с тестото. После се пошегуваха и с обвиненията, които тя ще трябва да повдигне, и вината, която ще му бъде вменена.

— Предполагам, че трябва да ме удариш, Бърт. В съда всички казват, че ответникът я е ударил и й е причинил огромна физическа и психическа болка.

— Говориш като Веда. Тя все иска да бъде удряна.

— Радвам се, че има нещо от мен в нея.

Той сви юмрук и го доближи до брадичката й. А след това и двамата избухнаха в разтърсващи, неконтролируеми ридания.