Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Но защо аз?

— А защо не? Кой друг я иска? Никой не може да живее в онази дупка. Бърт построи офис на компания за недвижими имоти, не дом, но по някаква причина никой не иска офис на компания за недвижими имоти точно в момента. Затова сградата трябва да я вземе някой, който да я използва за други цели, а това си ти.

— Знам, но преди да се зарадвам прекалено много, гледай да си напълно сигурен. Защото ако просто искат да я подарят, ми се струва, че някой вътрешен човек може да…

— О, разбирам какво имаш предвид. Всъщност на двама вече им е хрумнала блестящата идея. Но аз ще се застъпя за теб. Те са учредители на корпорацията, а аз съм си имал достатъчно много работа с държавата, за да знам, че ако се скалъпи нещо прибързано, можем всички да се озовем в затвора. Такива неща трябва да се правят без задни мисли и ето тук ти излизаш на сцената. Ако на държавния служител сделката не му хареса, може да отиде да види мястото, да си хапне пиле и да остане доволен, че използваш сградата така, както си заявила. После може да погледне документите и да види, че това е била най-добрата оферта, която сме получили. Всички печелят. Ти не си вътрешен човек. Не си акционер. Ти си…

Той млъкна, седна и започна тихо да ругае, като се вбесяваше все повече. Тя усети, че нещо не е наред и попита:

— Какво има, Уоли?

— Бърт.

— Той какво общо има с това?

— Той е акционер.

— Е, и?

— Той е от учредителите, а ти си омъжена за него. Край с твоя ресторант и с най-добрата сделка, която имах възможност да сключа след фалита на „Пиърс Хоумс“.

Минаха десетина минути, докато Милдред успее да проумее усложненията, свързани със семейната собственост, и че Бърт, само по силата на брака си с нея, ще бъде съсобственик на ресторанта и това може да провали сделката. Тя започна да протестира възмутено и разгорещено, но по изражението на Уоли разбра, че положението беше сериозно. Той скоро си тръгна, като каза, че ще поговори с колегите си и ще провери закона, а тя си легна бясна, че може да пропилее първия си голям шанс заради технически подробности. Отново я връхлетя яростен гняв към Бърт и начина, по който сянката му не спираше да я преследва. На следващата вечер Уоли дойде пак в дома й и изглеждаше по-ведър.

— Е, всичко е наред. Но ще трябва да се разведеш.

— Това ли е единственият начин?

— Ами Бърт те изостави, нали?

— Ще ми се да имаше и друг начин.

— Защо?

— Защото нямам представа какво ще предприеме Бърт. На него никога не може да се разчита. Ако беше само сърцето му, нямаше да има проблеми. Но с главата му нещо не е наред и никога не се знае какво ще направи. Може да създаде проблеми.

— Как?

— Все ще намери начин.

— Няма такъв. Ако ти даде развод по негова вина, направи го тихо и възпитано, без да вдигаш много шум. Ако се опъне, натрий му носа с онази Бидерхоф и тогава трябва да се предаде, защото срещу изневяра нищо не може да направи. Не го моли. Съобщи му го.

— Отнема година, нали?

— Да не се уплаши?

— Не, но ако няма да стане, защо изобщо да започвам?

— Отнема година, за да влезе в сила решението на съда. Но веднага щом бъде произнесено, вече нямате семейна собственост и това е всичко, за което трябва да се тревожиш.

— Ами тогава… ще се видя с него.

— Стига с това „ами“. Виж, Милдред, трябва да изчистиш този проблем. Дори да не беше тая бъркотия със законите, едва ли би рискувала да започнеш бизнес, докато си още омъжена за Бърт. Не знаеш откъде му идват парите. Може скоро да се окаже, че си се натоварила с повече сметки, кредити и задължения, отколкото можеш да си представиш. Ще си разорена още преди да си започнала. Но щом се отървеш от Бърт, всичко ще бъде наред.

— Казах, че ще се видя с него.

— Ако се притесняваш за парите — недей. Аз лично ще те представлявам в съда, а останалото е нищо работа. Но започни да действаш. Сделката е много добра и нямаш и един ден за губене.

Следващата неделя, когато децата бяха поканени на вечеря у семейство Пиърс, Милдред знаеше, че Бърт ще намине. Беше му пратила съобщение, че иска да го види и се погрижи да е сама, когато дойде. Започна да пече пайовете по-рано с надеждата, че ще приключи, докато той се появи, но беше до лактите в тесто, когато Бърт влезе в кухнята. Поинтересува се как е, тя каза, че е добре и също го попита как я кара, а той отвърна, че не може да се оплаче. След това седна и дружелюбно я наблюдаваше, докато работи. Измина известно време, преди тя да повдигне въпроса отдалече. Каза му за Образцовия дом, за свързаните с него законови изисквания, а когато се затрудняваше, цитираше Уоли. След това преглътна и заяви: