Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— От униформата, глупачке. За слабоумна ли ме мислиш?

Милдред отново я зашлеви и продължи:

— Може и да не го осъзнаваш, но всичко, което имаш, струва пари — от прислужницата, на която си наредила да те придружава до басейна, до храната и всичко останало. И тъй като не виждам някой друг да се грижи за това…

Веда вече се беше изправила и гневният й поглед я пронизваше:

— Нима печенето на пайове не е достатъчна излагация? Трябваше ли да ни унижаваш още като…

Милдред я хвана и за двете ръце и я метна на коляното си. Вдигна горнището на пижамата с една ръка, смъкна долнището с другата и стовари голата си длан върху задника на Веда с цялата сила, която гневът й даваше. Момичето изпищя и я захапа за крака. Милдред се изскубна и след това започна да налага бързо зачервяващото се дупе, докато се изтощи, а Веда крещеше, сякаш в нея се бяха вселили демони. Накрая майка й я пусна да се изтърколи на пода и седна задъхана, като едва се удържаше да не повърне.

Веда бързо се изправи, отиде, клатушкайки се, до дивана и се хвърли върху него, изпълнена с трагично отчаяние. След това тихо се изсмя и прошепна по-скоро натъжена, отколкото гневна:

— Сервитьорка.

Милдред заплака. Рядко удряше Веда и казваше на госпожа Геслър, че „децата не трябва да се бият“ и че „не е нужно децата да се пляскат за най-малкото нещо“. Но не това беше истинската причина. Няколкото пъти, в които си беше позволявала да пошляпва дъщеря си, не бе постигнала нищо. Не можеше да пречупи Веда, колкото и да я биеше. Дъщеря й винаги печелеше тези битки, а тя излизаше от тях унизена и разтреперана. Винаги ставаше едно и също. Боеше се от Веда, от нейния снобизъм, надменността и непреклонния й дух. Страхуваше се и от нещо, което непрекъснато надничаше над повърхността на фалшивата й превзетост — хладно, жестоко и грубо желание да тормози майка си, да я унижава и най-вече да я наранява. Милдред очевидно копнееше да получи от детето си топлота и обич, с каквито то, по всичко личеше, че дарява Бърт. Но винаги получаваше само театралничене и маниерна престореност. Налагаше й се да приеме това отношение и се опитваше да не мисли какво наистина означава то.

Плачеше, завладяна от мрачни чувства, защото решението на проблема беше по-далеч от всякога. Веда трябваше да бъде принудена да приеме работата й, иначе животът й щеше да се превърне в ад и накрая щеше да се наложи да се откаже от сервитьорството. Но как? Започна да говори, още неосъзнала напълно идеята, която се бе зародила в главата й:

— Никога не допускаш, че съм способна и на по-сложно мислене, нали?

— О, майко, моля те… да не говорим повече за това. Всичко е наред. Ти работиш в… в Холивуд, а аз ще се опитам да не мисля за това.

— Всъщност моето отношение към тази работа е същото като твоето и със сигурност никога нямаше да я започна, ако… — Милдред преглътна, опита се отчаяно да се залови за нещо и продължи: — … не бях решила да отворя собствено заведение и не исках да изуча бизнеса. Трябва да знам всичко за него и…

Поне успя да накара Веда да се изправи, да седне и да покаже някакъв интерес.

— Какво заведение, майко? Да нямаш предвид…

— Ресторант, разбира се. — Веда премигна и за един ужасен миг на Милдред й се стори, че и това не задоволява претенциите на дъщеря й. — От ресторант може да се печели добре — продължи тя отчаяно, — стига да се управлява правилно и…

— Искаш да кажеш, че ще сме… богати?

— Много хора са забогатели така.

Това реши проблема. Въпреки че може би ресторантът не беше най-изисканото нещо в представите на Веда, мисълта за бъдещо богатство успя да докосне най-съкровената й същност. Тя изтича, прегърна майка си, целуна я, сгуши се до шията й и настоя да бъде наказана за ужасното си държание. Когато Милдред нежно я потупа по дупето, тя седна в скута й и започна ентусиазирано да бърбори за лимузината, която ще си купят, и за рояла, на който ще се упражнява.

Милдред с удоволствие й обеща всички тези неща, но по-късно, когато Веда вече беше в леглото и тя самата се приготвяше да си ляга, се почуди колко ли дълго ще успее да се преструва и дали ще може да си намери друга работа, преди измамата й да бъде разкрита. И тогава в главата й проблесна една безразсъдна и разтърсваща идея. Защо пък да не отвори свой собствен ресторант? Погледна се в огледалото и видя срещу нея да присвива очи една пресметлива и уверена в себе си жена. Защо пък не? Задиша малко по-бързо, когато прехвърляше наум уменията си. Можеше да готви, малцина имаха такава кулинарна дарба като нея. Усвояваше правилата на бизнеса; а и с пайовете вече беше в играта. Беше млада, здрава, по-силна отколкото изглеждаше. Имаше две деца, точно колкото се беше надявала да даде на света, така че повече нямаше да ражда. Бе непреклонно решена да се справи някак с живота. Облече си пижамата, загаси осветлението, но продължи да крачи из стаята в тъмното. Колкото й да се опитваше да ги изхвърли от ума си, лимузината, шофьорът и роялът непрекъснато изплуваха пред очите й, бяха съвсем реални, не въображаеми. Тръгна към леглото, но се обърна и пое към детската стая.