По силата на новия й договор й прекараха телефон и тя започна да върти още по-разгорещена търговия сред съседите си под предлог, че няколко допълнителни пая не й представляват никакъв проблем, а пък още малко пари изобщо не са й излишни. За поръчка само на един пай взимаше и продължи да взима по осемдесет и пет цента на парче. Скоро в резултат на продажбите й в квартала получи още един договор с ресторант. Господин Харбо, съпруг на нейна клиентка, споменал една вечер за пайовете й в „Дроп Ин“, заведение на булевард „Бранд“, недалеч от „Пиърс Драйв“, и оттам й се обадиха и се споразумяха за две дузини на седмица. Продължи да работи като сервитьорка, трудеше се по-усърдно отколкото мислеше, че е способна, но успяваше да издържи до неделя, когато можеше да се наспи. Беше немислимо да се грижи и за момичетата, затова нае девойка на име Лети, която приготвяше обедите и вечерите на децата и й помагаше в миенето на чинии, бъркането на тестото и черната работа при приготвянето на пайовете. Купи две допълнителни униформи, за да може да пере и трите наведнъж през уикенда. Това вършеше в банята при заключена врата. Не криеше за пайовете, а и не би могла. Но нямаше намерение да казва нито на Лети, нито на дъщерите си за работата си като сервитьорка.
И въпреки че през повечето време беше много уморена, на лицето й се появи ново изражение, дори речникът й се промени. Когато говореше с госпожа Геслър, казваше „моите пайове“, „моите клиенти“, „моите продажби“; преобладаваха местоименията в първо лице единствено число. Без съмнение значението й поне в собствените й очи нарастваше, беше станала малко надменна и самодоволна. Пък и защо не? Само два месеца преди това едва намираше пари за хляб. А сега изкарваше по осем долара на седмица като сервитьорка, около петнайсет от бакшиши и повече от десет долара чиста печалба от пайовете. Бизнесът й вървеше безупречно, тя си купи спортен костюм, накъдри си косата.
Само едно нещо я тревожеше. Вече беше краят на юни, а на 1 юли трябваше да се платят седемдесет и пет долара по ипотеката. Отскоро печелеше добре и беше успяла да спести едва петдесет долара, но реши да не се притеснява. Една вечер докато се возеше с Уоли в колата, му каза:
— Уоли, искам от теб петдесет долара.
— Веднага ли?
— Да, веднага. Но като заем, ще ти ги върна. Сега печеля добре и мога без проблем да ти се издължа до месец. Но трябва да платя вноската по ипотеката, която Бърт взе, и няма да позволя да ме изгонят от дома ми заради някакви мизерни петдесет долара. Искам да ми дадеш парите утре.
— Добре. Мисля, че ги имам.
— Значи — утре.
— Боже, ще ти напиша чек още тази вечер.
Скоро след това се прибра и намери Лети облечена с една от униформите й. Още не беше купила работно облекло за помощницата си. Караше я да си слага престилка върху роклите, с които идваше на работа, и й бе казала, че въпросът с униформата се отлага, докато се увери, че си изпълнява задълженията задоволително. Когато видя Лети в ресторантските си одежди, усети как лицето й пламна и веднага излезе от кухнята, защото се боеше какво може да й се изплъзне от устата. Но Лети я забеляза и я последва.
— Казах й, че няма да ви хареса, госпожо Пиърс. Казах й го веднага, но тя се развика и не ме остави на мира, затова я облякох, за да млъкне.
— Кой е викал и не те е оставил на мира?
— Госпожица Веда, госпожо.
— Госпожица… Веда.
— Кара ме да я наричам така.
— И тя ти каза да облечеш тази униформа?
— Да, госпожо.
— Много добре. Всичко е наред, щом така се е случило, но вече можеш да я свалиш. Само че от сега нататък запомни, че тук нарежданията издавам аз, не госпожица Веда.
— Да, госпожо.
Милдред приготви пайовете и цял следобед не каза нищо повече. Мълча и на вечеря, а Веда се правеше, че не забелязва промяната в облеклото на Лети. Но след вечеря, когато Лети си тръгна, повика и двете си деца в гостната и като се обръщаше предимно към Веда, обяви, че ще говорят за униформата.
— Разбира се, майко. Много й отива, не мислиш ли?
— Няма значение дали й отива или не. Най-напред искам да разбера следното: тези униформи стоят на най-горната полица в гардероба ми под купчина чаршафи. Как ги намери?
— Майко, имах нужда от носна кърпичка и отидох да видя дали някои от моите не са прибрани погрешка при твоите.
— В гардероба?
— Търсих навсякъде и…
— Всичките ти носни кърпички винаги са стояли в горното чекмедже на раклата ти и все още са си там. Изобщо не си търсила носна кърпичка. Пак си ровила из нещата ми, за да видиш дали няма да намериш нещо интересно, нали?
Читать дальше