Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— О, Боже, чиято милост е безпределна, приеми молитвите ни за душата на Мойра, твоята о Боже почивша рабиня, и я пусни при светлината и щастието, при светците, в името на Исус Христос, нашия Бог. Амин.

И докато спускаха детето със скрипците на господин Мърок, Милдред осъзна, че бе чула за пръв път правилно произнесено името на дъщеря й и почувства горчив срам, че тя беше изживяла краткия си живот, без дори да знае как точно се казва.

Най-лошото дойде същата вечер, когато всички си отидоха. Нямаше кой да я утешава и пред кого да се прави на смела, беше насаме със себе си. Семейство Пиърс си тръгнаха следобеда заедно с Бърт, семейство Енгъл ги последваха малко след това и взеха майка й, искаха да стигнат в Сан Диего, преди да се стъмни. След ранната вечеря накара Лети да заведе Веда на кино. А тя остана сама в къщата, от която бяха изнесени всички цветя, метални поставки и столове и вече всичко си беше като преди. Обзе я отчаяние. Крачи наоколо известно време, след това се преоблече и започна да прави пайове. Около единайсет отиде до киносалона, закара Лети до дома й и през целия път към вкъщи стискаше здраво ръката на Веда. Дъщеря й изпи чаша мляко, а през това време си бъбреха за филма. Казваше се „Жълтият билет“ и Милдред потрепна, когато чу как госпожица Елиза Ланди беше извадила пистолет и бе застреляла с него господин Лайнъл Баримор в корема. Когато Веда реши да си ляга, Милдред й помогна да се съблече и не можеше да събере сили да излезе от стаята й.

— Искаш ли да спиш при мен тази вечер, миличка?

— Разбира се, майко.

Милдред опитваше да убеди сама себе си, че го прави заради дъщеря си, но Веда никога не би позволила някой да си припише такава заслуга. Тя веднага започна да я утешава с гръмки, ясно артикулирани и граматически безупречни дрънканици.

— О, ти, бедната ми мила майка! Агънцето ми. Като си помисля през какво премина днес и колко прекрасно се грижеше за всички, без да мислиш за себе си! Разбира се, че ще спя при теб, майко! Милата ми тя!

За Милдред думите й бяха като ароматен успокояващ мехлем върху отворена рана. Отидоха заедно в спалнята, тя се съблече, легна си и прегърна Веда. Няколко минути въздиша разтреперана и с насълзени очи. Но когато Веда духна под пижамата й, както тя правеше с Рей, топлите светлинки припламнаха веднъж и след това мъката я заслепи. Затресе се от ридания и най-накрая пусна навън това, което досега потискаше: огромната, пълна с вина радост, че й бе отнето другото дете, а не Веда.

Само много свят акт можеше да компенсира случилото се и по едно време през нощта Милдред осъзна какъв трябва да бъде той и така намери покой. Даже може би нещо повече от покой. Имаше нещо неестествено и нездраво в начина, по който вдиша мириса на Веда, когато реши да посвети остатъка от живота си на това дете, което бе пощадено, и в категоричната й убеденост, че не бива да се проваля и че ресторантът трябва да бъде отворен днес, както бе обявено. Стана по изгрев-слънце, все още изпълнена с непоколебимост, приготви съдовете за пайовете и брашното, консервите и всичко, което трябваше да отнесе в ресторанта. Имаше много багаж, който внимателно се опита да натъпче в колата, но въпреки това трябваше да направи няколко курса. След последния завари персонала вече да я чака — сервитьорка на име Арлин и филипинец на име Панчо, който имаше двойното задължение да мие чинии и да бели зеленчуци. И двамата бяха наети предната седмица по препоръка на Айда. Арлин беше дребно сравнително хубаво момиче на двайсет и пет години и не изглеждаше много обещаващо, но Айда каза добри думи за нея. По всичко личеше, че Панчо е пристрастен към ярките дрехи и така си беше спечелил враждебността на Арчи, но се справяше отлично със задълженията си в кухнята.

Милдред забеляза кремавия костюм на Панчо, но не каза нищо. Даде им униформите и им намери работа. Трябваше да почистят основно ресторанта и веднага щом приключеха със залата за клиентите, трябваше да окачат памучните пердета, които лежаха на купчина на пода. Показа им корнизите и след като Панчо я увери, че е виртуоз с отвертката, се върна вкъщи с колата, взе пайовете и тръгна да ги доставя.

Когато се върна, гледката я накара да затаи дъх. Панчо наистина се беше справил чудесно, всички корнизи бяха поставени и той вече окачваше последните завеси. Арлин беше приготвила масите и купчината дърво, метал и плат в ъгъла вече се бе превърнала в ресторант — уютен, чист и приканващ. Милдред все още имаше да свърши много неща, но когато от химическото чистене доставиха салфетките, не се сдържа да нареди една маса, за да види как ще изглежда. Стори й се красива. Червено-белите пепитени покривки се съчетаваха приятно с кленовото дърво и керемидената униформа на Арлин, точно както си го бе представяла. Тя се разходи, изпивайки гледката с очи. След това даде нареждания какво да се прави в кухнята, качи се на колата и тръгна по задачи.