Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Не съм сигурна, но…

— Рецепционистката е мързелива дама, която не може да върши нищо и иска само да седи на нечий вход, където всички ще могат да я виждат. Онази с черната копринена рокля, с голямо деколте и дългите крака пред вратата с телефона с една линия пред нея, която понякога успява да приеме правилно разговор, но в повечето случаи — не. Нали се сещате — тази, която ви казва да седнете и че господин Доукс ще ви приеме след няколко минути. След това започва да си показва краката и да си лакира ноктите. Ако спи с господин Доукс, получава по двайсет долара на седмица, ако не — взима по дванайсет. С други думи — нищо лично, не искам да ви обиждам — но само като погледнах формуляра, и веднага се досетих, че вие сте тази жена.

— Чудесно. Мога да спя много добре.

Ако тази дързост имаше някакъв ефект върху госпожица Търнър, то тя не го показа. Кимна и каза:

— Сигурна съм, че спите добре. Като всички нас, нали? Но аз не държа публичен дом, а и в момента няма свободни места за рецепционистки. Преди имаше. В добрите стари времена. Когато дори заложните къщи ги наемаха, за да покажат, че имат класа. Но след това откриха, че не са им необходими. Започнаха да спят със съпругите си и мисля, че добре им се получи. Поне раждаемостта скочи. Затова смятам, че няма да имате късмет.

— Това не е единственото, което мога да правя.

— Напротив.

— Не ми давате възможност да ви обясня.

— Ако можехте да правите нещо друго, щяхте да го запишете с големи букви във формуляра. Но като видя „рецепционистка“, повече нищо друго не ми трябва да знам. От това нищо не следва и няма смисъл нито вие да ми губите времето, нито аз вашето. Ще въведа формуляра в картотеката, но вече ви казах и пак ви повтарям — нямате никакъв шанс.

Очевидно интервюто беше приключило, но Милдред произнесе малка реч, за да се опита да се продаде. Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше. Обясни, че се е омъжила, преди да навърши седемнайсет, че докато другите жени са усвоявали професии, тя се е грижила за дома си и е отглеждала две деца, „което по принцип не се смята за нещо позорно“. А сега, когато бракът й бил разбит, искала да знае дали е честно да я наказват за стореното и да й отказват правото да си печели хляба като всички останали. Освен това, каза тя, не била спала през цялото време, макар да била омъжена. Научила се да бъде добра домакиня и отлична готвачка, като дори си докарвала малък доход, продавайки сготвени от нея ястия в квартала. Щом можела да върши това, значи била способна и на други неща. И все повтаряше: „Каквото върша, върша го добре.“

Госпожица Търнър издърпа доста чекмеджета и ги подреди в редица на бюрото си. Бяха пълни с формуляри в различни цветове. Взря се напрегнато в Милдред и каза:

— Казах ви, че не сте квалифицирана. Добре, погледнете тук и ще разберете какво имам предвид. В тези три чекмеджета са данните на работодателите, които ми се обаждат, когато имат нужда да наемат някого. Обаждат се на мен. Правят го, защото сме на една вълна и им спестявам неприятностите от разговори с глупачки като вас. Виждате ли тези розовите папки? Това означава „никакви евреи“. А сините? „Никакви не евреи“ — не са много, но ги има. Няма нищо общо с вас, но ви дава представа за какво става въпрос. На това бюро хората се продават като добитък във фермите на Чикаго и по абсолютно същата причина: притежават качествата, които работодателят търси. Добре, а сега погледнете нещо, което определено ви засяга. Виждате ли зелените папки? Това означава: „никакви омъжени жени“.

— Може ли да попитам защо?

— Защото вие, чудесните малки домакини, точно по средата на работното време получавате обаждане, че малкият Уили има круп и трябва да си тръгвате, и може да дойдете на другия ден, а може да се върнете чак следващата седмица.

— Някой трябва да се погрижи за Уили.

— На работодателите от зелените папки изобщо не им пука за Уили. Освен това вие, малките сладки домакини, имате и друга особеност — трупате доста сметки, които си мислите, че съпругът ви ще плати, а когато не го направи, трябва да си намерите работа. И още на първата заплата имате осемнайсет удръжки, а животът е прекалено кратък.

— Смятате ли, че това е честно?

— Смятам, че така мислят хората от зелените папки. Ориентирам се по цветовете.

— Не дължа нито цент.

— Нито един?

Милдред си спомни с вина за лихвата, чийто падеж беше на 1 юни. Госпожа Търнър забеляза, че погледът й трепна, и каза: