Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Сега да му се ядосва ли, или не? Въпреки че беше следвала всички инструкции и той беше действал точно както се предвиждаше, тя не знаеше какво иска да прави с Уоли. Но докато въртеше глава и гледаше устните й да не срещнат неговите, си мислеше, че ако не отвори скоча, можеше да вземе за него шест долара.

Към полунощ Уоли запали цигара. На Милдред й беше топло, затова изрита завивките и остави хладния влажен въздух да прониже прекрасното й голо тяло. Вдигна единия си крак, огледа го преценяващо и веднъж завинаги реши, че не е крив и трябва да спре да се притеснява за това. След това размърда пръстите му. Доста фриволен жест, но настроението на Уоли съвсем не беше такова. Той сложи пепелника до себе си и придърпа завивките върху не чак толкова прекрасното си голо тяло. Мълчеше, беше почти демонстративно мрачен, докато лежеше и пушеше. Накрая Милдред каза:

— За какво мислиш?

— За Бърт.

Още преди да го чуе какво има да казва, знаеше какво означава това — беше се позабавлявал и се канеше да се изнесе. Тя изчака малко, както често правеше, когато бе бясна, но въпреки усилието й да звучи спокойна, гласът й трепереше.

— И какво за Бърт?

— Ами… нали знаеш…

— Бърт ме напусна и вече не е част от живота ми. Защо трябва да мислиш за него, щом никой друг не го прави?

— Ние сме добри приятели. Много добри приятели.

— Но не чак толкова добри, че да се посвениш да му попречиш да получи работата, на която имаше право, и след това да започнеш да играеш игрички, за да я получиш ти.

— Милдред, тези думи не ти отиват.

— И на теб подлостта не ти отива.

— Това не ми харесва.

— Не ми пука дали ти харесва.

— Имаха нужда от адвокат.

— След като ти ги убеди, че от това имат нужда. О, да, поне десет души предупредиха Бърт какво правиш и го молеха да заеме твърда позиция, но той не го направи, защото смяташе, че не е редно. Но след това разбра какво е редно. И какъв приятел си ти.

— Милдред, давам ти честна дума…

— Тя не струва пукната пара.

Той скочи от леглото и се заразхожда из тъмната стая. Започна да разказва с горчивина историята на „Пиърс Хоумс Инк“, подробностите около фалита, процедурата по удовлетворяване на кредиторите. Защитаваше се бавно и тържествено.

— Защо не си признаеш? Получи всичко, което искаше от мен, нали? Питие, вечеря и нещо друго, което предпочитам да не споменавам. А сега искаш да се измъкнеш и затова заговори за Бърт. Странно, че не го спомена, когато влезе тук и поиска да ми дръпнеш връзките на престилката. Помниш ли ги?

— Не те чух да казваш не.

— Не, държах се малодушно.

Тя си пое дъх да каже, че и той е като всички останали мъже и после да прибави и фразата на госпожа Геслър „гадни копелета“, но думите отказваха да излязат от устата й. Дълбоко в нея имаше някаква почтеност, която не приемаше напълно житейските интерпретации на госпожа Геслър, колкото й забавни да й се бяха сторили отначало. Не вярваше, че всички са гадни копелета. Освен това беше заложила капан за Уоли. И ако той се опитваше да се измъкне от него, нямаше смисъл да го обвинява за нещо, което и на нея вече започваше да й се струва прекалено и с което той със сигурност нямаше нищо общо. Седна до него.

— Извинявай, Уоли.

— Всичко е наред.

— Напоследък съм малко разстроена.

— Че кой не би бил?

На следващата сутрин Милдред беше мрачна, докато миеше чиниите. Точно тогава се отби госпожа Геслър, за да й разкаже за партито. Не спомена за Уоли чак докато не стана да си ходи. Попита как е той, все едно току-що й беше хрумнало. Милдред каза, че е добре и изслуша още няколко подробности за партито, преди да я прекъсне.

— Луси.

— Да?

— Аз съм мръсница.

— Е… нали не искаш да кажеш, че ти е оставил парите на нощното шкафче?

— Само това оставаше.

Госпожа Геслър седна в ъгъла на масата и се взря в Милдред. Нямаше какво толкова да си кажат. Вчера всичко изглеждаше толкова просто и забавно, но нито едната от тях не допусна и половината от нещата, които се случиха, нито призна, че мъжете може и да бяха гадни копелета и проклети лъжци, но не бяха чак толкова тъпи. Вълна от безсилен гняв заля Милдред. Взе празната винена бутилка, понечи да я прибере в шкафа и се засмя истерично, когато тя се разби на стотици парчета.

След тази случка Милдред разбра, че трябва да си намери работа. Получи още поръчки за торти и пайове, които изпълни, но през цялото време мислеше уплашено, или поне се опитваше да мисли, какво би могла да прави, каква работа би могла да си намери, за да има доходи и да не бъде изгонена от къщата на 1 юли, когато трябваше да се плащат лихвите по ипотеката на Бърт. Проучи обявите във вестника, но там нямаше почти нищо. Всеки ден се търсеха готвачи, прислужници и шофьори, но тя бързо подминаваше тези съобщения. А пък онези, озаглавени „Възможност“, „Търси се търговец“ и „Внимание, мъже и жени“, направо ги прескачаше. Приличаха прекалено много на методите, с които Бърт се отърва от „Пиърс Хоумс“. Но от време на време се срещаха и обяви, които изглеждаха обещаващи. В една пишеше, че се търси „млада жена с прилична външност и маниери за специална работа“. Отговори й и се развълнува, когато след два дни получи бележка от един мъж, който я молеше да се отбие на адрес на „Лос Фелиз“ в Холивуд. Сложи роклята с щампите и отиде.