Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Мъжът я прие по анцуг и каза, че е писател. Не уточни какво точно пише, но обясни, че прави големи проучвания, които го отвеждали в различни части на света и от нея се очаквало да пътува с него. Също така не уточни и какви ще са задълженията й: по всичко личеше, че ще трябва да му помага „да събира материал“, „да подрежда документи“ и да „проверява цитати“; освен това да се грижи за къщата му, да я държи в ред, да проверява сметките, за които си мислеше, че го мамят. Когато седна до нея и й каза как усеща, че точно тя е човекът, когото е търсил, тя стана подозрителна. Не бе показала никакви умения за работата, ако изобщо имаше такава, и заключи, че той не си търси помощник за проучванията, а любовница. Тръгна си кисела, че си е загубила следобеда и е похарчила напразно пари за автобус. За първи път се сблъскваше със секс обява, макар че скоро щеше да открие, че се срещат много често. Обикновено ги пускаха измамници, които се представяха за писатели, агенти, търсачи на таланти. Те бяха разбрали, че за долар и половина, колкото струваше карето във вестника, получаваха в дома си процесия от момичета, всичките до едно отчаяно търсещи работа и готови да направят почти всичко, за да я получат.

Отговори на още обяви, получи още молби да отиде на място и тя ходи, докато обувките й се изтъркаха и се наложи да ги носи на обущар, за да й оправят токчетата и да ги лъснат. Започна да изпитва горчиво презрение към Бърт, задето беше взел колата, когато тя имаше такава нужда от нея. Нищо не излезе от обявите. Тя или отиваше прекалено късно, или не бе достатъчно квалифицирана, или я дисквалифицираха заради децата, или се оказваше неподходяща по някакъв друг начин. Обиколи и универсалните магазини и започна с тъга да опознава тълпата от мълчаливи хора в коридорите пред „Личен състав“ и напрегнатото, отчаяно надбягване за назначение, когато вратите се отваряха в десет часа. Само на едно място й позволиха да попълни формуляр. Беше в „Кораси Брос“, голям магазин в центъра на Лос Анджелис, специализиран в продажбата на мебели за дома. Там успя да влезе първа и бързо седна на една от масите със стъклени плотове, на които се провеждаха интервютата. Но началничката на отдела, която всички наричаха госпожа Бул, непрекъснато я подминаваше и тя започна да се вбесява от тази несправедливост. Госпожа Бул беше доста привлекателна и, изглежда, познаваше всички кандидати по име. Милдред така се ядоса, че разговаря с другите преди нея, че изведнъж си взе ръкавиците и стана да си ходи, преди да е минала през интервюто. Но госпожа Бул вдигна пръст, усмихна се и отиде при нея.

— Не си тръгвайте. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но повечето от тези хора са стари приятели и ми се струва нередно да не им кажа веднага какво ги очаква, за да могат да отидат и в други магазини, където вероятно ще имат повече късмет. Затова винаги разговарям с новите кандидати накрая, когато имам повече време.

Милдред седна, засрамена от сприхавото си бягство към вратата. Когато госпожа Бул най-накрая дойде при нея, тя не й отговаряше през стиснати устни, както бе правила на други места, а малко се поотвори. Разказа накратко за разпада на брака си, наблегна колко е запозната с всичко, свързано с кухнята, и заяви, че би могла да бъде полезна в магазина като продавач, демонстратор или и двете. При тези думи госпожа Бул присви очи и я попита какво е правила досега, за да си намери работа. Милдред не скри нищо и когато госпожа Бул весело се засмя на историята за Хари Енгъл и неговите котви, тя усети как очите й се напълниха с горещи сълзи, защото дори да не получеше работата, поне беше спечелила приятел. Тогава госпожа Бул й даде да попълни формуляра.

— В момента нямаме свободни места, но ще запомня това, което казахте за кухненските принадлежности, и ако изскочи нещо, поне ще знам как да се свържа с вас.

Милдред си тръгна толкова доволна, че забрави, че трябва да се чувства разочарована. Чак по средата на коридора си даде сметка, че я викат по име. Госпожа Бул бе излязла след нея с формуляра в ръка и я настигна с нервни крачки. Взе ръката на Милдред и я задържа известно време, докато гледаше към улицата, която се намираше на много етажи под тях. После каза:

— Госпожо Пиърс, трябва да ви кажа нещо.

— Да?

— Няма никакви свободни места.

— Ами знам, че ситуацията е лоша, но…

— Чуйте ме, госпожо Пиърс. Не казвам това на всеки, но вие ми се струвате различна от другите кандидати, които идват тук. Не искам да се приберете и да си мислите, че има надежда. Няма. През последните три месеца сме наели само двама души, единия на мястото на мъж, който загина в катастрофа, а другия — на мястото на жена, на която й се наложи да напусне по здравословни причини. Срещаме се с всички, които идват, отчасти защото смятаме, че така трябва, отчасти защото не искаме да се затворим изцяло към тях. Просто няма работа, нито тук, нито в другите магазини. Знам, че това ще ви накара да се почувствате зле, но просто не искам… да се заблуждавате.