Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Решавайте. Трябва да я осведомя за резултата.

— Защо се сетихте за мен?

— Нали ви казах? Късате ми сърцето.

— Да, но… За втори път получавам подобно предложение. Неотдавна една дама ми предложи работа като сервитьорка.

— И вие отказахте?

— Наложи се.

— Защо?

— Не мога да се прибера у дома и да се изправя пред децата си, ако цял ден съм работила за бакшиши, носила съм униформа и съм бърсала трохи.

— Но можете да се изправите пред тях като няма нищо за ядене?

— Предпочитам… да не говоря за това.

— Чуйте ме, това е просто едно лично мнение и може и да греша. Имам си своя малък бизнес, извадила съм късмет и само от мен зависи дали ще ям в закусвалня или в „Балтимор“. Но ако загубя всичко и трябва да избирам между стомаха и гордостта си, веднага ви казвам, че ще предпочета сто пъти стомаха си. И ако се наложи да нося униформа, ще го направя.

— Ще отида там заради вас.

За първи път коравият вид на госпожица Търнър се пропука и тя показа някакъв признак на раздразнение.

— Че аз какво общо имам с това? Или искате работата, или не. Ако не я искате, просто кажете, аз ще й се обадя, ще й съобщя и ще се спася от целия ангажимент. Но ако я искате, веднага заминавайте натам и се дръжте прилично.

— Ще отида заради вас.

Госпожица Търнър извади лист и написа свирепо някакво послание върху него. В очите й просветваха искри, когато го подаде на Милдред.

— Добре, искахте да знаете защо онази жена ви е предложила работа като сервитьорка и защо аз ви препоръчвам за икономка. Защото сте оставила половината си живот да мине, без да правите нищо друго, освен да спите с мъжа си, да готвите и да слагате масата — само за това ви бива. Така че заминавайте. Това трябва да правите и най-добре веднага да започвате.

Разтреперана, Милдред се качи на автобуса по „Сънсет“, но адресът й беше непознат и трябваше да попита кондуктора къде да слезе. Свалиха я на „Колдуотър Кениън Драйв“. Нямаше никакви табели и тя заскита из непознатия квартал, опитвайки се да се ориентира. Къщите бяха огромни и неприветливи, с алеи отпред и окосени морави от всички страни. Не можеше да събере кураж да ги доближи. Наоколо не се виждаха никакви пешеходци и тя обикаля почти цял час и оглежда всеки пътен знак, докато накрая изгуби напълно посоката из виещите се улици. Беше на прага на истерията, изпълнена с гняв към Бърт, задето взе колата, защото ако сега беше с нея, не само щеше да си спести разкарването пеша, ами можеше да отиде, без да губи самоуважението си, до някоя бензиностанция и да поиска карта. Но наоколо не се виждаха бензиностанции, нямаше кого да попита. Пред нея се бяха ширнали километри пусти улици под сянката на надвиснали дървета. Накрая до нея спря камион на химическо чистене и тя получи инструкции от шофьора. Намери къщата, огромен палат с нисък жив плет край него, отиде до вратата и позвъни. Появи се портиер с бяло сако. Тя попита за госпожа Форестър, а той се поклони и се отмести, за да я пусне да влезе. После забеляза, че няма кола и замръзна.

— Икономка?

— Да, изпраща ме…

— През задния вход.

Очите му внезапно блеснаха с омраза, затвори вратата и тя тръгна като попарена към задната страна на къщата. Отвори й същият мъж, пусна я вътре и й каза да почака. Намираше се в нещо като сервизно фоайе. Забеляза, че от кухнята, която беше само на няколко крачки, готвачката и сервитьорката й хвърляха тайни погледи. Той се върна и я поведе през тъмните хладни коридори към библиотеката, където я остави. Тя седна, доволна, че уморените й крака ще си починат. След няколко минути влезе госпожа Форестър. Беше висока жена по ефирен халат. От нея във всички посоки се излъчваше грация, която целеше да покори целия свят. Милдред стана, подаде й бележката от госпожица Търнър и седна пак, докато госпожа Форестър я четеше. Очевидно посланието беше ласкателно, защото предизвика няколко кимвания и цъкания с език. След това госпожа Форестър вдигна глава и се усмихна.

— Прието е, Милдред, прислугата да сяда по покана на господарката, не когато тя реши.

Милдред толкова се стресна, когато чу към нея да се обръщат на малко име, че чак след секунда-две осъзна какво точно й бяха казали. Скочи, все едно краката й бяха пружини, лицето й беше пламнало, а устата й — пресъхнала.

— О, моля за извинение.

— Няма нищо, но предпочитам за дреболиите да започвам от самото начало, особено когато става въпрос за жена без опит. Седни. Имаме да си говорим за много неща и няма да се чувствам комфортно, ако стърчиш.