Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Дните след Деня на благодарността бяха мрачни и празни за Милдред. Още не можеше да свикне, че будката за пайове вече не е нейна, че няма какво да прави. И че беше фалирала заради нищожна сума. Ипотекира къщата на „Пиърс Драйв“, в която се премести, и взе 5000 долара кредит. По-голямата час от тях похарчи в Рино, а останалите бързо се топяха. Въпреки това беше твърдо решена да празнуват на Коледа и купи на Бърт нов костюм, а на Веда — голям грамофон и няколко плочи. Тези неразумни покупки я възстановиха почти до старото й състояние и когато Лети съобщи, че вечерята е готова, можеше да се каже, че бе направо весела. Бърт беше приготвил яйчен ликьор, беше топло и приятно. Когато тримата отидоха в трапезарията, тя си спомни, че предния ден бе срещнала случайно господин Крис, който бил бесен на пайовете, доставяни му от „Милдред Пиърс Инк“.

— Не можа да повярва, когато му казах, че вече нямам нищо общо с тази фирма. А когато го попитах дали не иска пак от моите пайове, той почти ме разцелува. „Добре, добре, винаги когато пожелаеш, донеси ми ябълков, лимонов и тиквен.“

Беше толкова доволна от начина, по който имитира гръцкия акцент на господин Крис, че всички започнаха да се смеят заедно с нея. Бърт й каза, че ако пак й се правят пайове, може да остави всичко друго на него. Той щял да ги продава. Веда се засмя, посочи устата си и прошепна, че тя пък ще ги яде. На Милдред й се прииска да скочи и да я разцелува, но не го направи.

На вратата се позвъни. Лети отиде да отвори и след малко се върна с озадачена физиономия.

— Таксито е тук, госпожо Пиърс.

— Такси ли? Не съм поръчвала такси.

— Добре госпожо, ще кажа на шофьора.

Веда спря Лети с жест.

— Аз го поръчах.

— Ти го поръча!?

— Да, майко.

Веда стана, не беше докоснала пуешкото си. Обърна се спокойно с лице към Милдред.

— Преди известно време реших, че мястото ми е в Ню Йорк и затова тръгвам след малко от летището на „Юниън Еър“ в Бърбанк. Смятах да ви кажа.

Милдред премигна учудено срещу хладните жестоки очи на Веда и забеляза, че вече говори с естествения си глас. През главата й премина подозрение.

— И с кого отиваш?

— С Монти.

— А…

В главата й нахлуха стотици мисли, които бавно започнаха да се подреждат: думите на господин Хоби, договорът със „Сънбейк“, грандиозната сцена с опрощението, отразена от вестниците, странната поява на господин Левинсън на сватбата. Докато Веда продължаваше все така хладно да се усмихва, Милдред заговори. Езикът й се стрелкаше бързо навън и облизваше устните й като на змия.

— Сега вече разбирам… Не си си загубила гласа, просто в онази нощ си мислила най-бързо от всички… Успя да ме накараш да призная, че съм те душила, след това успя да развалиш договора си с „Плезънт“, компанията, която първа ти даде такъв голям шанс. Щом преди си могла да пееш с пълни гърди като мъж, защо да не го направиш пак, ако ти се наложи? И си го направила. Накара ме да дам показания под клетва, погрижи се да бъдат вписани в архива на съда, за да могат вестниците да ги отразят. Но после ти се е сторило, че може би си прекалила. Вестниците са разбрали за Монти, а това не е било много хубаво за публичния ти образ. Затова дойде в Рино и се снима в прегръдките ми. А после и на сватбата ми с баща ти. И дори покани на нея Левинсън, който нищо не означава за мен. Направи всичко, за да прикриеш истината, да потулиш аферата си със съпруга на майка си, със своя пастрок.

— Въпреки всичко заминавам.

— И аз много добре знам защо. След като публичността поутихне, ще пееш за „Сънбейк“ за 2500 долара на седмица. Добре, но повече не се връщай.

Милдред повиши глас, докато казваше това и ръката на Веда инстинктивно се стрелна към гърлото й. После отиде при баща си и го целуна. Той също я целуна и потупа по рамото, но извърна очи и изглеждаше малко хладен. И тя излезе. След като вратата на таксито се затръшна и колата потегли шумно, Милдред отиде в спалнята, легна и заплака. Може би имаше защо. Беше на трийсет и седем, напълняла и безформена. Бе загубила всичко, за което се бе трудила през дългите тежки години. Единственото живо същество, което беше обичала истински, се бе обърнало многократно срещу нея, беше се борило с нокти и зъби да я смачка, а накрая я беше напуснало, без дори да я целуне и да се сбогува. Единственото й престъпление, ако изобщо можеше да се нарече така, беше, че бе обичала това момиче прекалено силно.

Влезе Бърт. Погледът му бе решителен, а в ръката си държеше бутилка уиски. Разклати я няколко пъти и седна на леглото.