Арията беше доста дълга, всъщност беше най-продължителното изпълнение, което Милдред някога бе слушала, но когато свърши, амфитеатърът избухна в буреносни ръкопляскания. Веда излиза много пъти да се покланя, на десетия се появи заедно с господин Тревизо без шапка и други аксесоари, просто обикновено дружелюбно момиче, което се надява да го харесат. Напред пристъпи мъж с флейта и стол и се настани близо до Веда. Когато го видя, тя отиде и му стисна ръката. След това господин Тревизо даде знак на оркестъра да засвири интродукцията на „Чуй нежната чучулига“. Чуха се аплодисменти, защото Веда беше направила тази песен популярна по радиото. Когато свърши, се чуха подвиквания и тя изпълни цяла поредица, позната от радиото: „Песен за любовта“, „Аве Мария“ на Шуберт, аранжимент на „Синия Дунав“, в който тя пееше под акомпанимент на оркестър, и Студентски валс, във версията на Емил Валдттойфел, който господин Тревизо беше изровил отнякъде специално за нея.
За повечето от тези изпълнения с продължителни скандирания настояваше публиката и към края оркестърът само седеше и слушаше, а господин Тревизо акомпанираше на пианото, което беше избутано на сцената по време на антракта. После Веда пристъпи напред и каза:
— Макар това да не е песен, достойна за симфонична програма, може ли да я изпея, просто защото ми се иска?
Публиката избухна в добронамерени аплодисменти. Монти погледна към Милдред, а тя усети, че нещо ще се случи. Господин Тревизо изсвири кратка интродукция и Веда запя за дъгата, любимата песен на Милдред от щастливите времена, когато се прибираше у дома да си почине и дъщеря й свиреше всички парчета, които тя обичаше да слуша.
За нея сякаш концертът свърши.
Знаеше, че Веда е започнала да пее, но кога е свършила и дали изобщо е свършила, Милдред така й не разбра. По тялото й се разнесоха сладостни тръпки, които не спряха през цялата вечер, дори и по време на вечерята, на която Веда седеше на масата с бял шал на шията, когато по-късно я събличаше и прибираше тоалета й, и после в тъмното, докато лежеше сама и се опитваше да заспи, макар никак да не й се искаше.
Това беше кулминацията в живота на Милдред.
Освен това се оказа и връхна точка във финансовата криза, която заплашваше да се превърне в истинска катастрофа, откакто неразумно се съгласи да купи къщата за 30 000 долара и да плати данъци за 3100 долара. Когато сключи сделката, имаше намерение да я финансира основно със заем от Федералната жилищна администрация. Но оттам я поляха със студена вода, когато й казаха, че не дават кредити над 16 000 долара. Трябваха й поне 20 000, а тя искаше 25 000. Второто отрезвяване дойде, когато отиде до банката. Оттам бяха готови да й дадат колкото поиска, очевидно я смятаха за нискорисков клиент, но не и преди да завърши ремонтът на имота и най-вече поставянето на нов покрив.
Дотогава знаеше, че ще има разходи, но си ги представяше като „няколко хиляди за ремонт и още няколко хиляди за мебели“. Но след като чу какво й казаха от банката, се замисли дали не е по-добре да преустрои изцяло къщата и да се сдобие със собственост, която някой би искал да купи, вместо да се товари с чудовищни дългове. Консултира се с Монти. Не му каза за финансовите си проблеми, а се зарадва на плана му да възстановят къщата във вида, в който е била, преди Берагон старши да реши да реализира странните си идеи. Но макар това да удовлетвори банката и да я направи подходяща за заем от 25 000, глътна нови 5000 долара и стопи напълно личните й спестявания. За мебелите се наложи да продаде акции. Когато се омъжи за Монти, реши, че му трябва кола. Това означаваше още 1200 долара. За да покрие този разход, заедно с още едно-две неща, които изникнаха по това време, се наложи да бръкне в резервите на фирмата. Написа си чек за 2500 и го осчетоводи като „премия“. Но не използва чековата книжка на госпожица Джийкъл, която й водеше счетоводството, а една от бланките, които винаги носеше в чантата си за спешни случаи. Все си повтаряше, че трябва да каже на госпожица Джийкъл за този чек, но така и не го направи. После, през декември 1939 година, за да покрие разходите по Коледа, си написа още един — премия от 2500 долара, така в началото на годината се получи разлика от 5000 долара между това, което показваха сметките на госпожица Джийкъл, и това, което всъщност се намираше в банката.
Но тези разходи бяха само част от проблемите й. За нейна изненада банката настоя за амортизационни начисления върху кредита й, както и за редовно плащане на лихвата, така към 125-те долара на месец се прибавиха още 250 — много повече, отколкото бе очаквала. После Монти й пробута Кърт и Фрида за 150 долара на месец и я вкара в още повече разходи от предвиденото. А и безкрайните гости, които бяха жадни колкото цял керван камили, качиха цената на светския им живот до невъобразима сума. Дотогава си беше позволявала да взима по 75 долара от четирите филиала на фирмата — будката за пайове, работилницата за пайове и ресторантите в Бевърли Хилс и Лагуна Бийч — или по 300 долара на седмица общо. Тези пари дотолкова надвишаваха ежедневните й разходи, че парите се трупаха в сметката й, освен това бяха много малка част от печалбата на фирмата, така че корпоративният резерв също растеше. Но когато си вдигна възнаграждението до 400 долара, резервът спря да се увеличава и госпожица Джийкъл на няколко пъти я уведоми със сериозно изражение, че ще трябва да прехвърли пари от резерва, който беше на отделна сметка, към текущите разходи, които също бяха на отделна сметка. Милдред одобри набързо, но с неохота тези трансфери от по 500 долара, но се почувства нещастна, все едно крадеше.
Читать дальше