Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Господин Левинсън се съгласи и по всичко личеше, че смята въпроса за важен. Колкото и да обожаваше Веда, Милдред се възмути, че дъщеря й вече държеше да се знае, че е от Глендейл, след като беше изговорила толкова отвратителни неща за родното си място. Но й мина и се впусна в последните трескави дни на приготовления за концерта. Купи три ложи с по четири места всяка и реши, че ще са достатъчни за нея, Монти и малкото хора, които смяташе да покани. Но после й звъннаха от амфитеатъра и казаха, че имат още една прекрасна свободна ложа и тя се сети за още хора, които преди това беше забравила. Покани господин и госпожа Пиърс, майка си, сестра си, Хари Енгъл, Уилям, Айда, госпожа Геслър и Бърт. Всички приеха, с изключение на госпожа Геслър, която демонстративно отказа. Милдред вече бе купила билети за шест ложи и очакваше повече от двайсет гости, а още щяха да дойдат и на вечерята, която даваше след концерта.

Според Бърт, който седеше в нейната ложа и най-безсрамно държеше ръката й, разгласата на събитието била великолепна и всички места били продадени. И наистина така изглеждаше, защото от всички входове прииждаха хора. Бърт й посочи най-горните редове, които вече бяха пълни, и каза, че „по това си личало“. Милдред бе пристигнала по-рано, „за да не пропусне нищо“, особено тълпата, дошла специално да чуе как детето й пее. Почти се мръкваше, когато Монти докара Веда, мушна се в ложата и се здрависа с Бърт. След това музикантите влязоха в оркестрината и започнаха да си настройват инструментите. Светлините угаснаха и оркестърът притихна. Милдред се огледа и за първи път усети колко огромен е амфитеатърът. Хиляди хора седяха и чакаха, а други хиляди тичаха по пътеките, за да си намерят местата. Чуха се аплодисменти и тя видя господин Тревизо, който щеше да дирижира, да заема мястото си, а после да се покланя на публиката и оркестъра. Без да се обръща, той вдигна ръка. Публиката стана. Бърт и Монти застанаха много изправени и сериозни, с одухотворени изражения. Развълнуваната Милдред също се изправи. Оркестърът засвири химна на Съединените щати и публиката запя.

Първото изпълнение, „Жар птица“, не й говореше нищо. Прочете програмата, но не разбра дали ще има балет, а когато всичко свърши, пак не беше много сигурна. Докато господин Тревизо приемаше аплодисментите, Милдред реши, че ако бе имало балет, тя със сигурност щеше да го забележи. Той излезе, прожекторите загаснаха и дълго време се чуваше само шепот като океански прибой. Закъснелите зрители махаха и подтичваха зад разпоредителите, които ги водеха към местата им. После шепотът малко утихна. Прожекторите светнаха, а стомахът на Милдред се сви.

Чадърчето, което обграждаше шапката като ярък розов ореол, изненада публиката. Веда стигна до средата на сцената, още преди зрителите да успеят да се окопитят. Но после решиха, че им харесва и започнаха бурно да аплодират. Веда само стоеше и се усмихваше на хората, на оркестъра, на господин Тревизо. След това умело затвори чадърчето, подпря го на пода пред себе си и сплете пръсти върху дългата му дръжка. Милдред вече се бе научила да забелязва подобни неща и видя, че така дъщеря й изглежда доста екзотично. Първото изпълнение, арията „Caro Nome“ от „Риголето“, мина добре и Веда бе извикана няколко пъти да се поклони. С „Una Voce Poco Fa“ от „Севилският бръснар“ завърши първата част от концерта. Лампите светнаха. Хората се разпиляха по пътеките, отидоха да пушат, да се видят, да си говорят, да се смеят. Бърт каза, че не е негова работа, но диригентът трябвало да остави Веда да пее на бис, след всичките тези аплодисменти. За бога, какви овации — възхити се той. Монти, който също като Бърт не беше експерт по въпроса, но все пак разбираше малко повече, каза, че според него през първата половина на концерта не са позволени бисове. Те били запазени за края, поне така той смятал. Милдред се съгласи, че сигурно е така. Бърт отвърна, че се е объркал и това обяснявало всичко. Защото на хората много им харесвало и Тревизо щял да остави детето да пее, ако можел. Всички се съгласиха, че публиката наистина много харесва концерта.

Симфонията „Из Новия свят“ не въздейства особено на Милдред. Три самолета минаха над тях, докато я свиреха, и тя се ужаси, да не би да се случи същото, докато Веда пее, и да съсипе всичко. Но небето беше чисто, когато дъщеря й се появи отново. Изглеждаше по-дребна отколкото през първата част, като малко безпомощно момиченце. Чадърчето го нямаше, а шапката не беше на главата й, а в ръката. На рамото й беше забодена орхидея и Милдред горещо се надяваше да е една от шестте, които тя й бе изпратила. В програмата пишеше само „Сцената с лудостта от Лучия ди Ламермур“, но когато господин Тревизо вдигна палката, напрежението беше повече от обичайното и Милдред разбра, че ще стане свидетел на изключително трудно вокално изпълнение. Никога не беше чувала и една нота от тази ария, сигурно Веда я беше репетирала в студиото, не у дома. След първите няколко акорда разбра, че дъщеря й се чувства добре, че няма да сбърка, че ще стигне без проблеми до края. Чак тогава Милдред се отпусна малко и си позволи да се наслади на малкото безпомощно момиченце на сцената, което изстрелваше сложни вокални фойерверки към звездите. Усети потупване по рамото и господин Пиърс й подаде театрален бинокъл. Тя го взе нетърпеливо, нагласи го и погледна към Веда. Но бързо го свали. Близкият план й показа контраста между изиграната тъга, с която дъщеря й гледаше публиката, и хладния остър поглед, който отправяше от време на време към господин Тревизо, особено в паузите, когато чакаше да се включи отново. Една нейна илюзия беше разбита. Предпочиташе да гледа отдалече, да се радва на начина, по който детето й изглежда, а не на това, което бе всъщност.