Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Добре, малък долен плъх. Хайде сега си вземи думите обратно. Извини се. И кажи, че съжаляваш.

— Аз? Да се извиня? На теб?

— Имам предложение.

— Какво предложение?

— Да пееш в амфитеатъра.

— Ще приема… стига условията да са приемливи.

Господин Левинсън очевидно забеляза колко трудно й бе на Веда да отрони дори и дума за условията, защото амфитеатърът „Холивуд Боул“ беше мечтата за всеки певец. Усмихна се леко и каза:

— Не бързай, скъпа. Това е нещо като двойна оферта. Или Пиърс, или Опи Лукас. И трябва аз да реша, защото представлявам и двете, но тя не ме ругае. Тя е мила с мен.

— Контраалтът няма да бъде предпочетен.

— Контраалтът ще получи ангажимента, ако не ми се извиниш.

Настъпи мълчание под слънчевите лъчи, Веда нацупи влажните си устни, а господин Тревизо се усмихна на една летяща прашинка и заприлича на много благосклонен труп. Мина дълго време, преди Веда да заговори отново.

— Добре, Леви, извинявай.

Господин Левинсън стана, отиде при Веда и я зашлеви силно по бузата. Монти и господин Хоби скочиха, но господин Левинсън не им обърна внимание. Изпъкналата му долна устна висеше надолу, когато заговори тихо на Веда:

— И какво ще кажеш сега?

Лицето на Веда първо порозовя, след това се зачерви, а накрая стана алено. Взираше се със светлосините си очи в господин Левинсън като акула. Настъпи нова зловеща тишина, накрая Веда каза:

— Добре.

— Добре тогава. И нека ти кажа нещо, Пиърс. Не си играй с Мо Левинсън. Може би не разбираш с какво си се заела. — Преди да седне, господин Левинсън се обърна към господин Хоби. — Опи Лукас е свободна. Освен това е секси. Искаш ли я? За две хиляди и петстотин?

— Не.

— И аз така си помислих.

Господин Левинсън се върна на мястото си. Монти и господин Хоби — също, а господин Тревизо си наля малко червено вино, което предпочиташе пред уискито със сода, и доля в чашата газирана вода.

До края на лятото Веда и Милдред не правеха нищо друго, освен да се готвят за представлението в амфитеатъра. Последва безкрайно пазаруване на дрехи. Очевидно един колоратурен сопран не можеше просто да си купи рокля и с това да се приключи. Трябваше да се обмислят всички аспекти, като например дали платът поглъща светлината от прожекторите, или я отразява, дали я усилва или приглушава. После трябваше да се реши и въпросът с шапката. Веда беше твърдо решена да носи малка вечерна шапка, която да свали след антракта, „за да придаде усещане за развитие и повече интимност“. На Милдред това й идваше в повече, но ходеше всеотдайно от магазин на магазин, докато най-накрая избраха шивачка от „Сънсет“, близо до Бевърли Хилс, която щеше да ушие роклята. Дрехата според Милдред беше несравнимо красива — наситено зелена с бледорозова горна част и корсет, който се връзваше отпред. Малката зелена шапчица напомняше за френско градинско парти. Веда я премери десет пъти, не можеше да реши дали отива на тоалета. Големият въпрос беше дали не е „прекалено водевилна“.

— Не мога да изглеждам на сцената като сестрите Гиш — каза Веда, а Милдред й отвърна, че нито една от сестрите Гиш не е участвала във водевил, поне на нея не й е известно. Веда се огледа в огледалото и каза, че това няма значение. Накрая реши, че корсетът е прекален и го свали. В интерес на истината Милдред смяташе, че така роклята наистина изглежда малко по-свежа, по-семпла и по-подходяща за момиче на двайсет години. Но Веда все още не беше доволна и реши, че ще носи чадърче. Когато то пристигна, тя влезе една вечер във всекидневната така, както щеше да излезе на сцената. Милдред и всички останали разбраха, че най-накрая се е получило.

След това трябваше да обсъдят вестниците и отношението към тях. Изглеждаше немислимо просто да се обадят на редакторите, да кажат, че местно момиче ще пее в амфитеатъра и да оставят всичко на тяхната преценка. Веда навъртя много телефони, за да си осигури „съобщения“, както тя ги наричаше, и когато излезе първата статия за нея, тя изпадна в бяс почти равен на онзи, провокиран от господин Хоби. Към края на следобеда, в който напразно се опитваше да намери господин Левинсън, той пристигна лично и Веда му заговори превъзбудено:

— Трябва да спреш това, Леви, трябва да ги накараш да престанат да ме наричат светска личност! Както и да пишат онова за Пасадена. Какво искат да направят, да убият кариерата ми ли? Да ме освиркат още като изляза на сцената? Колко светски личности има в този град? И колко души от Пасадена ходят на концерти? Аз съм от Глендейл! Пяла съм по радиото! И съм учила тук, в Лос Анджелис! В онзи амфитеатър има двайсет и пет хиляди места, Леви, а тези глупаци създават впечатлението, че съм малкото им момиченце, че съм една от тях, че хората трябва да отидат да ме подкрепят.