Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Седни за минута, ще ти изнеса лекция по интериорен дизайн.

— Обичам уроци по интериорен дизайн.

— Знаеш ли коя е най-хубавата стая, която съм виждал?

— Не.

— Твоята гостна, или по-скоро — гостната на Бърт — в Глендейл. Всичко там означава нещо за този човек. Снимки от банкети, глупавите планове на къщите, които така и не са били построени — те са част от него. Те въздействат. Затова тази стая е добра. А знаеш ли коя е най-лошата, която съм виждал?

— Продължавай, уча се.

— Твоята всекидневна в същата тази къща. Нищо в нея — освен пианото, но то е отскоро — няма никакво значение нито за теб, нито за него, нито за някой друг. Просто стая, а това е просто ужасно… Един дом не може да бъде музей. Няма нужда в него да се окачват картини на Пикасо, да се обзавеждат като хотелски стаите, да се застилат с персийски килими и да се украсяват с китайски порцелан. В тях трябва да има неща, които означават нещо за обитателите им. Ако са просто фалшификати, купени набързо, колкото да запълнят мястото, стаята ще изглежда като онази всекидневна или като тази морава, която баща ми развали, когато се опитваше да се изфука с парите си… Нека направим тази къща такава, каквато искаме да бъде. Ако на теб този кът, посветен на будката за пайове не ти харесва, на мен ми харесва.

— Обожавам го.

— Значи остава.

От този миг нататък Милдред започна да се гордее с къщата си, тя я правеше щастлива. Особено се радваше на последната трескава седмица, в която звуците на чука, триона, телефона и прахосмукачката се сляха в приятна какофония, от която щеше да се роди нещо ново. Тя премести Лети в новия дом, даде й собствена стая, а на Томи — стая със собствена баня. По молба на Монти нае Кърт и Фрида — семейството, което работеше за семейство Берагон, преди да фалира. Двамата с Монти отидоха с колата до Финикс и се ожениха.

Седмица след скромната церемония в съда тя беше почти в екстаз. Беше пратила лично покана на Веда, вестниците бяха пълни със съобщения за сватбата, нейни снимки, подробни описания на кариерата й, снимки на Монти и също толкова подробни описания на неговата кариера. Но Веда нито се обаждаше, нито се отби, нито прати телеграма или поне бележка. Много хора дойдоха на гости, най-вече приятели на Монти, които се държаха много мило с нея и не се чувстваха обидени, когато тя се извиняваше, че следобед трябва да отиде на работа. Навести ги и Бърт, пожела им щастие и искрено похвали Монти, като го нарече „мъж от сой“. Тя се изненада, когато разбра, че сега бившият й съпруг живееше с родителите си. Съпругът на госпожа Бидерхоф беше открил петрол в Тексас и тя бе отишла при него. Милдред винаги я беше смятала за вдовица, очевидно и Бърт бе мислил така. Но обаждането, на което се надяваше, така й не идваше. Монти вече беше наясно, че между Милдред и Веда бяха настъпили някакви усложнения, но се правеше, че не забелязва настроението й и не задаваше въпроси.

Но една вечер госпожа Геслър дойде около осем в Лагуна Бийч облечена в яркочервена вечерна рокля и направо нареди на Милдред да затвори ресторанта, тъй като била поканена на някакво място. Милдред се ядоса и настроението никак не се подобри, когато Арчи си събра нещата точно в девет и след две минути вече го нямаше. Когато си тръгна към вкъщи, бе мрачна и раздразнена и няколко пъти скастри Томи, че кара прекалено бързо. Когато наближи новия си дом, забеляза, че отпред са паркирани много коли, но дори и това не й направи особено впечатление. Вместо да й отвори вратата, Томи слезе и звънна два пъти на вратата, после — още два пъти. Милдред отвори уста да каже нещо заядливо за хората, които си забравят ключовете, но тогава лампите на целия първи етаж светнаха и вратата сякаш сама се отвори бавно и широко. Тогава някъде отвътре запя глас, единственият глас на света за Милдред. След известно време се чу и пиано и Милдред осъзна, че Веда пееше сватбения хор от „Лоенгрин“. „Ето, идва булката!“ — пееше Веда, но тя не идваше, тя летеше покрай лица, цветя, смокинги, шапки, смехове, аплодисменти, поздравления. Движеше се като в сън. Веда не спираше да пее, когато тръгна към нея, хвана я за ръцете и я целуна. Стори й се, че това е повече отколкото може да понесе, затова излезе, олюлявайки се и остави Монти да я заведе на горния етаж под претекст, че трябва да се преоблече подходящо за случая.

Само преди няколко години Милдред нямаше да се справи с такова празненство: обикновеният й произход, възпитанието й, чувството й за малоценност в присъствието на „светски личности“ — всичко това накуп щеше да я направи много нещастна и напълно неспособна да контактува. Но тази вечер тя беше очарователна домакиня и едновременно с това — почетен гост. Облечена в черна вечерна рокля, обикаляше навсякъде, говореше с хората, даваше им каквото искат, наглеждаше Арчи, който ръководеше кухнята, Кърт, Фрида и Лети, както и Арлин и Зигрид от будката за пайове. Повечето от гостите бяха от Пасадена, приятели на Веда и Монти, но опитът й на сервитьорка и годините начело на „Милдред Пиърс Инк“ и даваха някакво предимство. Беше придобила памет като картотека и запомняше имената на хората веднага щом ги чуеше. Дори Монти я гледаше с искрено възхищение. Но тя беше доволна, че той е поканил и нейните приятели, колкото и малко да бяха: госпожа Геслър, Айда и особено Бърт, който изглеждаше необичайно хубав в смокинг, помагаше с питиетата и отгръщаше партитурата на господин Тревизо, когато Веда, подканяна от всички, благосклонно се съгласи да попее.