Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Следващия следобед тя се нагласи старателно и когато се погледна в дългото огледало, остана много доволна. През последните няколко месеца не беше напълняла, може би заради мъката, която я бе налегнала, а и специалното бельо прибираше доста добре корема й. Новата рокля беше небрежно-елегантна, с подходяща дължина, която разкриваше краката й достатъчно, но не прекалено. Шапката с голяма периферия и придаваше леко кокетен вид на весела вдовица. Обувките й стояха добре и завършваха ефектно тоалета. Премери една яка от сребърна лисица, реши, че й подхожда и остана с нея. В интерес на истината, макар и да не изглеждаше точно както си представяше, видът й бе доста интересен. Приличаше на успяла делова жена с все още съблазнителна фигура, лицето й беше малко безлично, но излъчваше авторитет — истински продукт на странния свят на Южна Калифорния.

Плановете й не включваха присъствието на Томи, затова се качи сама в колата и остана доволна от уверения начин, по който шофираше. Профуча по моста към Пасадена и от кръговото движение пое към булевард „Ориндж Гроув“. Когато стигна до къщата на Берагон, завари Монти седнал на стълбите да я чака. Подкара ревящата кола по алеята, спря пред него, протегна ръка и каза:

— Е?

Той пое дланта й и седна до нея. И двамата се усмихваха, но тя потръпна, когато забеляза промяната в него. Панталоните му бяха евтини и смачкани. Плешивината му бе станала по-голяма; преди беше колкото монета от двадесет и пет цента, а сега — колкото голям сребърен долар. Беше отслабнал и сбръчкан, изглеждаше тъжен и посърнал, от някогашната му самоувереност не бе останала и следа. Той не коментира нейния външен вид и избягваше всякакви лични разговори. Каза, че искал да й покаже един имот в Оук Нол, доста приличен и на разумна цена. Би ли искала да отидат дотам? С удоволствие, отвърна тя.

Разгледаха къщи в Оук Нол, Алтадена и южна Пасадена, но нищо не й хареса и той започна леко да се дразни. От нафукания начин, по който цитираше цените, тя разбра, че се беше обаждал на агенции за недвижими имоти, въпреки че го беше помолила да не го прави, и че ако тя купи нещо, той ще получи част от комисионата. Но реши да не обръща внимание и към пет пое обратно към булевард „Ориндж Гроув“, за да го остави у дома. Той се сбогува набързо, слезе и тръгна към вратата, но после се сети нещо, спря се и я изчака да потегли. Тя седеше мрачно зад волана и гледаше къщата. После угаси двигателя, слезе и продължи да се взира. След това въздъхна шумно и каза:

— Прекрасна, прекрасна!

— Би могла да стане, ако се похарчат малко пари.

— Да, точно това имам предвид… Колко искаш за нея, Монти?

За пръв път този следобед Монти наистина я погледна. Всички имоти, по които я беше водил, струваха около 10 000 долара, очевидно не му беше хрумвало, че тя може да се интересува от тази чудовищна купчина тухли. Вгледа се продължително в нея и каза:

— Преди две години — точно седемдесет и пет хиляди, и си струваше всеки цент. Миналата година — петдесет. Тази година — трийсет, плюс три хиляди и сто неплатени данъци, общо около трийсет и три хиляди долара.

Милдред имаше информация, че може да я купи за двайсет и осем хиляди и петстотин, плюс неплатените данъци, затова насмешливо отбеляза, че е по-добър търговец, отколкото го бе мислила. Но каза само:

— Прекрасна, прекрасна! — След това прекрачи прага и надникна вътре.

Къщата се беше променила след последното й посещение онази нощ в дъжда. Нямаше ги мебелите, картините, килимите и покривалата против прах, на места тапетите висяха. Когато тя влезе на пръсти вътре, обувките й заскърцаха по пода и стъпките й отекнаха неуверено в празното пространство. Той направи няколко смутени коментара и я поведе през първия етаж, после към втория. Скоро се озоваха в квартирата му, същия онзи слугински апартамент, в който живееше и преди. Вехтото обзавеждане го нямаше, мястото му бяха заели дъбови мебели с кожена тапицерия, които тя си спомняше от вилата в Лейк Ароухед. Седна и въздъхна, после каза, че малко почивка ще й се отрази добре. Той бързо й предложи чай, а когато тя прие, изчезна в спалнята. Върна се и попита:

— Или предпочиташ нещо по-силно? Имам една бутилка тук.

— С удоволствие ще пийна нещо по-силно.

— Свършиха ми ледът и содата, но…

— Предпочитам го чисто.

— Откога?

— О, много съм се променила.

Оказа се, че в бутилката има скоч, който не й харесваше толкова, колкото ръженото. Когато тя се задави от първата глътка, той се засмя и каза: