Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Какво е колоратурен сопран?

— Мадам, това е специална елитна порода, като синята персийска котка. Случва се веднъж в живота, може да пее трели, стакато а-а-а, каденци, трудни партии…

— О, сега вече разбирам.

— Струва цяло състояние. Ако е истински колоратурен сопран, може да донесе на операта повече пари от италиански тенор. А това момиче е колоратурен сопран до мозъка на костите си. Първо, трябва да се запознае с всички богати хора. Няма ли богаташи, не е хубаво.

— Винаги е дружала със свестни хора.

— Няма значение дали са свестни, важното е да са богати. Всички колоратурни сопрани са такива… как се казва… винаги взимат, но никога не дават. Добре, вие сте похарчили толкова пари за нея, а тя какво е направила за вас?

— Та тя е просто дете. Не може да се очаква от нея да…

— Е, няма да направи нищо за вас. Вижте! — Господин Тревизо потупа отново Милдред по коляното и се ухили. — Тя дори си играе с медальона си като колоратурен сопран. Седи изправена като дукеса и си играе с медальона. — И той имитира поразително точно надменната изправена стойка на Веда, която върти с пръсти украшението на шията си.

— Прави го от малка!

— Да… забавно. — Господин Тревизо вече беше загрял и продължи: — Всички колоратурни сопрани са луди по богатството, всички взимат, а не дават, държат се като дукеси и си играят с медальона си — всички, до една. Всички взимат назаем десет хиляди долара, отиват до Италия, учат пеене и никога не връщат парите, защото си мислят, че са подарък от приятели. Пеят в големите оперни театри, омъжват се за банкери, докопват парите им. Като пипнат парите, изритват банкера и се омъжват за барон и получават титла. Имат си любовник, с когото спят. След това пътуват из Европа, от опера на опера, от хотел на хотел. А баронът пътува в трета класа и се грижи за кученцето им. Банкерът пътува във втора класа и им пази багажа. Любовникът пътува в първа класа и се грижи за колоратурния сопран. Всички са едно голямо щастливо семейство. След това получават орден от краля на Белгия. Първо идва специалното представление в „Ла Моне“, а след това и орденът. Всички колоратурни сопрани имат ордени от краля на Белгия — първо пеят за него в „Ла Моне“, след това ги награждава. Всички имат ордени от него, а после цял живот си играят с медальона си и говорят за ордена.

— Е, Лос Анджелис е малко далечко от Белгия.

— Не, не е далече. Не се заблуждавайте, това момиче е голяма работа. Знаете ли какво прави един певец велик? На първо място гласът, на второ — гласът, и на трето — пак гласът. Всички знаят тази шега. Тя е на Росини, но дори и той може да греши. Да, трябва да имат глас. Но не това прави певеца велик. Трябва музиката да им идва отвътре. Карузо не е можел да прочете една нота, но е носил музиката в себе си и душата му е била във всеки изпят от него тон. Трябва да имат чувство за ритъм, да усещат темпото още преди диригентът да е вдигнал палката си. Особено колоратурният сопран — без чувство за ритъм и музика в душата си, всичко е просто вокално упражнение. Е, Веда е такава. Работих с това момиче една седмица. Тя пееше с пълни гърди и звучеше много зле, също като мъж. Промених й постановката и зазвуча по-добре. А аз си помислих — ето това е глас! Един на милион. И започнах да й говоря — музика, музика, музика. Питам я къде е учила да чете ноти, къде е учила хармония, да свири на пиано. Тя се засмя, казва да й дам да прочете някоя партитура. На пианото беше Стабат Матер — сложно, измамно произведение, като всичко на Росини. Влиза се от втори такт, акомпаниментът и гласът се размиват. Казвам: добре, ето ти нещо, което да прочетеш. И започвам да свиря Inflamatus от Стабат Матер на Росини. Мадам, това момиче взе и на шега изпълни целия Inflamatus, после изпя до, сякаш е нищо работа — една нота не пропусна. Аз скочих и я питам: боже мой, откъде се взе? А тя само се смее. Попита ме дали няма да я изпитам по хармония, каза ми за Чарлз и тогава си я спомних. Мадам, прекарах два часа с това момиче през онзи следобед и осъзнах, че разбира от музика повече от мен. И реших да я взема за ученичка. Като видях този голям гръден кош, високия нос, синусите, и веднага ми стана ясно какво стои пред мен. Нещо, което срещаш веднъж в живота си — велик колоратурен сопран. Започнах да работя с нея. Давам й един урок всеки ден, взимам пари за един на седмица. Искам да я обуча бързо, наистина бързо. За шест месеца усвои това, което други певци усвояват за пет, за седем години. Бързо, бързо, бързо. Помня Малибран, тя беше артист още на петнайсет. Помня Мелба — тя пък стана артист на шестнайсет. Това момиче е родено с музика в душата си, развива се толкова бързо, колкото й кажа. Слушахте ли предаването на Самървил?