Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Хубава шега.

Тогава господин Самървил попита Веда какво смята да изпее. Полонеза от „Миньон“, отвърна тя и точно тогава той се направи, че припада. Докато „Кадетите“ го свестяваха, публиката в студиото се смееше, а музикантите удряха гонга, Бърт се наведе към мъжа в синьото сако.

— Какво става?

— Това е голяма оперна ария. Идеята е, че на „Кадетите“ ще им дойде в повече.

— О, чак сега разбрах.

— Не се тревожете. Всичко ще бъде наред.

Милдред намираше хумора за отвратителен и изобщо не му обръщаше внимание. Но „Кадетите“ започнаха да свирят интродукцията. И Веда запя. По гръбнака на Милдред неочаквано се стрелна тръпка. Музиката не й беше позната, Веда пееше на чужд език, който тя не разбираше. Но гласът й беше толкова топъл, богат и звънлив, че не можеше да се пребори с ефекта, който оказваше върху нея. Докато се опитваше да се окопити от изненадата, Веда изпя поредица от трели и спря. Мъжът в синьото сако остави питието си на масата и каза:

— Браво, браво, браво!

Оркестърът изпълни два акорда и Веда отново се включи, а по гърба на Милдред отново премина тръпка. Обливаха я студени вълни и тя започна сериозно да се съпротивлява на чувствата си. Налегна я усещане за чудовищна несправедливост. Струваше й се нечестно, че това момиче, вместо да се пречисти чрез страдание, се беше изправило пред целия свят и пееше, без никаква помощ от нейна страна. Всичките й емоционални терзания от последните месеци се обърнаха с главата надолу и Милдред се почувства зла и дребнава, задето бе реагирала по този начин.

Скоро Веда спря да пее, музиката леко се промени и мъжът със синьото сако отпи от чашата си.

— Дотук — добре. А сега идва най-трудното.

Когато Веда отново запя, Милдред стисна стола си, обзета от чиста паника. Струваше й се невъзможно някой да изпълни такива зашеметяващо високи тонове, дори да опита такава вокална гимнастика, без да се подхлъзне, без да направи някаква ужасна грешка, която да съсипе цялото начинание. Но Веда не сбърка нито веднъж. Продължаваше напред, а мъжът със синьото сако скочи от парапета, клекна до радиоапарата и забрави за питието си, забрави за всичко, освен за разнасящите се в мрака звуци. Бърт и останалите го гледаха в замечтано очакване. Накрая, след като последният невероятно висок тон отекна над финалните акорди на оркестъра, той вдигна поглед към Милдред.

— Мили боже, чухте ли това? Чухте ли…

Но Милдред не го дочака да довърши. Стана рязко и тръгна към цветната градина на госпожа Геслър, като махна на Бърт и Луси, които викаха и тичаха след нея. Премина през храстите и стигна до високия бряг над океана. Застана там, сплете пръсти и стисна неумолимо устни. Нямаше нужда никой да й казва, че тук не ставаше дума за падение от нивото на Бетовен до Ханк Самървил, това не беше евтина сантиментална музика, а сбъдване на всичките й мечти за Веда, на всичко, в което беше вярвала, за което бе работила и на което бе отдала живота си. Единствената разлика беше, че вече реализирана, мечтата й беше много по-прекрасна отколкото в представите й. И беше сигурна, че каквото и да става, каквото и да й струваше, трябва да си върне Веда.

Въпреки че не се отказа от решението си, Милдред никога не го изрече на глас, защото като рибя кост в гърлото й беше заседнало убеждението, че Веда трябва да направи първата стъпка, тя трябва да предприеме първия ход. Опита се да отхвърли тази мисъл и една сутрин отиде до жилището на дъщеря си с намерението да спре, да позвъни на вратата й и да влезе. Но когато наближи малката бяла сграда, в която се намираше апартаментът на Веда, тя бързо нареди на Томи да продължи и се облегна назад, за да не я види никой, както беше направила онази сутрин пред дома на госпожа Ленхард. Усети как лицето й пламна, почувства се глупаво и следващия път, когато реши да се отбие у Веда, сама караше колата. Отново подмина, без да спира. После започна да наминава всяка вечер и да наднича с надеждата да я зърне. Веднъж наистина я видя и бързо паркира до тротоара. Като внимаваше да не блъсне шумно вратата, се измъкна навън и се промъкна до прозореца. Веда седеше на пианото и свиреше. И изведнъж вълшебният й глас се разнесе навсякъде, преминаваше през стъкла и стени сякаш бяха от въздух. Милдред стоя разтреперана, докато песента свърши, след това изтича обратно в колата и замина.

Предаванията по радиото продължиха и усещането на Милдред, че е захвърлена навън на студа нарастваше, докато един ден стана непоносимо. Веда не се появи повече при Самървил. За най-голямо учудване на майка й изпълненията й редовно можеха да се чуят в сряда от 3:15 в „Часът на Тревизо“, където се изявяваха най-способните ученици на същия онзи Карло Тревизо, който някога беше затръшнал така безцеремонно капака на пианото върху пръстите й. След като изслуша две предавания и попи всяка капчица от изпълнението на Веда, както и всичко, което водещият каза за нея, на Милдред й хрумна нещо. Чрез господин Тревизо можеше да накара дъщеря си да й се обади по телефона и да й благодари за нещо, което смяташе да направи за нея. След като пречупеше гордостта й, всичко можеше да се случи.