Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

Затова скоро се озова в същата онази приемна и чу същите вокални изпълнения, а докато чакаше, ставаше все по-нервна. Но когато господин Тревизо най-накрая я прие, тя смяташе, че напълно се е овладяла. Припомни му коя е, той я изгледа остро, кимна, но не направи никакъв коментар. Тя му произнесе малка реч, която звучеше строго и със сигурност точно така бе замислена.

— Господин Тревизо, идвам при вас по въпрос, който ще ви помоля да запазите в пълна конфиденциалност, а когато ви кажа причината, съм сигурна, че с радост ще го направите. Дъщеря ми Веда, доколкото знам, взима уроци от вас. По причина, известна най-вече на нея, тя предпочита да няма нищо общо с мен в момента, а аз съм далеч от мисълта да се натрапвам в живота й или да й искам обяснения. Въпреки това имам дълг към нея по отношение на разходите за музикалното й образование. Именно аз, господин Тревизо, съм причината тя да учи сериозно музика и макар да е решила да живее далеч от мен, все още смятам, че нейната музика е моя отговорност и в бъдеще, без да й казвате нищо, дори и дума, бих искала да изпращате сметките си на мен, а не на нея. Надявам се, че не намирате молбата ми за необоснована.

Господин Тревизо се беше настанил на един стол и слушаше със застинало в усмивка лице като посмъртна маска. После дълго и внимателно разглежда ноктите си. Накрая стана.

— Много съжалявам, мадам, но това е въпрос, който не мога да обсъждам с вас.

— И аз много съжалявам, господин Тревизо, но се боя, че ще се наложи да го обсъдите с мен. Веда е моя дъщеря и…

— Мадам, извинете, но съм зает.

И се отправи с бързи стъпки към вратата, която отвори, все едно Милдред беше кралицата на Неапол. Нищо не се случи. Милдред не мърдаше от мястото си, прекръстоса все още хубавите си крака така сякаш искаше да каже ясно, че няма никакво намерение да си тръгне, докато не приключат с това, за което бе дошла. Той се намръщи и си погледна часовника.

— Имам много важен ангажимент. Ще ме извините ли, моля?

Излезе и Милдред остана сама. След няколко минути влезе дребната пълна жена, взе някакви ноти, седна на пианото и започна да свири. Свиреше силно, без да спира, и с всяка измината минута изпълнението й ставаше все по-шумно. После и господин Тревизо се върна и махна на дебеланата да излезе. Няколко минути крачи намръщен напред-назад, след което отиде да затвори вратата. Седна близо до Милдред и докосна с дългия си кокалест пръст коляното й.

— Защо искате да си върнете момичето? Кажете ми?

— Господин Тревизо, бъркате мотивите ми. Аз…

— Не бъркам, никак даже не бъркам. Да речем, че кажа на Веда — извади късмет, хлапе, някой друг вече ще ти плаща уроците. И тя няма да се досети кой е? Няма да знае на кого да се обади, за да благодари и да попита дали не иска да се видите пак?

— Не това беше идеята ми, господин Тревизо, но съм сигурна, че ако Веда все пак отгатне кой плаща сметките и се обади, аз от все сърце ще…

— Чуйте ме сега. Ще ви кажа нещо. За мен няма никакво значение кой плаща. Но ви казвам, че ако искате да чуете как това момиче пее, най-добре си купете билет. Платете си един долар. Или два. А ако билетът струва осем и осемдесет, тогава платете осем и осемдесет, но не се опитвайте да я чуете безплатно. Защото цената може да ви излезе по-солена, отколкото на цялата Метрополитен Гранд Опера.

— Не става въпрос за пари.

— За бога, сигурен съм. Ходили ли сте в зоологическата градина? Виждали ли сте една малка змия? Индийска, с червени, жълти и черни окраски, много красива змия. Хващате ли я в ръце? Правите ли я домашен любимец, както правите с кученцето? Не, защото не сте толкова глупава. Казвам ви, същото важи и за Веда. Купете си билет и гледайте малката змия, но не си я водете у дома. Не.

— Да не би да намеквате, че дъщеря ми е змия?

— Не, тя е колоратурен сопран, а това е по-лошо. Малката змия обича мама, може би прави каквото каже татко, но колоратурният сопран не обича никого, освен себе си. И е далеч по-опасен от всички змии на света. Мадам, оставете момичето на мира.

Милдред само седеше, премигваше и се опитваше да проумее този напълно неочакван обрат на разговора, а господин Тревизо направи още един кръг из стаята, след това се заинтригува от темата повече, отколкото бе възнамерявал. Седна и очите му блеснаха по онзи особен италиански начин, който я беше разстроил толкова много при първото й посещение. Потупа я отново по коляното и каза:

— Това момиче е колоратурен сопран, отвътре, отвън, отвсякъде.