Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Благодаря ти. Помогна ми много. — Това беше истина.

— Как се справяш?

— Горе-долу.

— Трудно ли ти е там?

— Да, в известен смисъл. Макар да се чувствам добре, заобиколен от всички вещи на Ричард, от живота му, това засилва болката ми. Нещо, от което не мога да избягам.

— Мислиш ли, че е разумно да стоиш в къщата му?

— Да, мисля. Трябва да осъзная, че него вече го няма. Не мога вечно да си казвам, че не е вярно.

— Сигурно си прав — каза тя. — Бъди силен. Липсваш ми.

— И на мен.

Затворих телефона и се огледах. Бях казал истината на Карън: хубаво ми беше в къщата на Ричард. Болеше ме, но се намирах точно на мястото си.

Седях в едно кресло във всекидневната на Ричард. Стаята изглеждаше както я бях намерил. Книгата още лежеше на дивана, момчешкото лице на Бил Гейтс се взираше капризно към тавана. Още се чувствах неловко в къщата на брат си. Опитвах се да не размествам нищо; държах всичките си вещи в стаята за гости на горния етаж.

До прозореца стоеше старо писалище. Беше от майка ни. Нямах представа откъде се бе сдобила с него, вероятно от някой магазин за стари вещи в Оксфорд.

Любопитството ме подтикна и започнах да отварям едно след друго чекмеджетата му. Открих дребни вещи, които исках да задържа. Не толкова заради самите тях, колкото като спомен за брат ми. Писма от една стара приятелка, дипломната му работа от Единбург, учебник с упражнения от подготвителните му курсове.

Попадна ми едно малко ръководство за микрокомпютъра „МИТС Алтаир“ 8800. Беше изпъстрено с бележките на Ричард. Татко бе донесъл компютъра от Америка в разглобено състояние и брат ми бе прекарал дълги часове в спалнята си, докато го сглоби. През онзи етап на живота си всичко това трябваше да се прави в най-дълбока тайна. Ричард беше разсъдливо момче и не искаше репутацията му да бъде накърнена от увлечението по компютрите. На петнадесетгодишна възраст той вече беше красив, мъжествен, с чувство за хумор и бързо стана популярен сред местните ученички. Усмихнах се при спомена за погледа, с който ме бе дарил, когато предложих на една от тях да й покажа новия му компютър. Това сложи край на популярността му.

Внезапно изпитах страшна умора. Потънах в креслото си; ръката ми с ръководството вяло се отпусна. Загледах се напред с невиждащи очи.

Защо бе загинал Ричард? Какъв беше смисълът на живота му? Защо бе хвърлил толкова много усилия във „Феър Систъмс“ само за да изгърми след няколко месеца? Защо бях извадил този късмет да разчиствам бъркотиите на компанията?

Нуждаех се от смяна на обстановката. Преоблякох се, грабнах банкнота от десет лири и потеглих към кръчмата.

Кръчмата „Инч“ се намираше близо до реката. Беше топла и уютна. Имаше нисък таван, бронзови ръкохватки, камина и приятна атмосфера. На бара имаше няколко мъже и една жена, които говореха за някакъв мъж на име Арчи. Който и да беше той, явно будеше разгорещени спорове.

Барманът беше едър мъж с брада и дебела карирана риза. Това явно беше общоприетото облекло в Къркхейвън; двама мъже покрай барплота носеха подобни дрехи. Предположих, че са рибари. Всички, включително и барманът, бяха силни мъже.

— Какво ще обичате, господин Феърфакс? — запита ме барманът.

В първия момент останах изненадан, че знае името ми. После си казах, че целият Къркхейвън трябва да го е научил. Убийството на Ричард щеше да се обсъжда месеци наред.

— Бира — отвърнах.

Барманът ми напълни чашата, платих и седнах на една малка масичка. Отпих жадно.

За миг разговорът секна, през което време всички ме огледаха внимателно, но скоро отново се възобнови. Докато пиех бирата и седях в топлото помещение, заслушан в непознатите гласове на хората от Файф, които обсъждаха куп неща, мрачното настроение, в което бях изпаднал, започна бавно да ме напуска. Опитах се да мисля за различни неща, далече от сегашните ми тревоги.

Замислих се за Карън. Спомних си първия уикенд, който бяхме прекарали заедно в Норвегия. Карън беше добра скиорка. Представях си я как ритмично движи краката си със ските сред блестящия сняг пред мен. Спомних си я гола в светлината на камината на малката стая, където отседнахме една нощ. Сърцето ми заби ускорено при спомена за бурните ни любовни нощи. И двамата се бяхме върнали от почивката буквално изтощени до смърт. Усмихнах се.

Допих си бирата и отидох да си поръчам още една.

— Много съжалявам за брат ви — каза барманът. — Беше добър мъж.

— Така е — отвърнах.

Той избърса халбата с кърпа и ми я подаде с усмивка.