Майкл Ридпат - Борсов посредник

Позвъних на баща си веднага щом се прибрах. За пръв път щях да разговарям с него след смъртта на Ричард.

— Как си, Марк? — запита той.

Загрижеността му беше искрена. Но аз не можех да му кажа как се чувствам в действителност. Напрегнатият ден в Гленротс беше изтласкал мъката, гнева и чувството за вина за няколко часа. А сега те ме връхлитаха като лавина. Затова отвърнах:

— Добре. А ти.

Не ми отговори веднага.

— Много ми е… трудно, Марк — произнесе след известно мълчание.

Внезапно изпитах желание да споделям с него, да поговорим за Ричард. Но бариерите бяха прекалено високи, а аз нямах сили да ги прескоча. Не знаех дори и дали имам и желание за това.

— Днес посетих „Феър Систъмс“, татко.

— Да?

— Нещата не вървят добре. Компанията ще фалира, ако не през лятото, то по всяка вероятност през есента.

— Не може да бъде! Ами тази нова авангардна технология? Всички тези нови продукти? Не го вярвам. Все трябва да има някакъв начин да се спаси.

— Има, татко. Да продадем.

— Не, Марк, не можем — заяви твърдо баща ми. — „Феър Систъмс“ беше най-важното нещо за Ричард. В известен смисъл, единственото важно нещо. Длъжни сме да изпълним волята му. Само преди няколко седмици той отказваше да продава. Не можем да продадем и да приберем парите просто така, само защото той е загинал. Длъжни сме да упорстваме още година или две, да му дадем шанс да осъществи целта си.

Звучеше ми като досаден учител, който уговаря непослушно момче. Не ми хареса. Бях прекарал деня в опити да схвана много сложна ситуация и мислех, че съм се справил добре. Исках същото и от него: безпристрастна дискусия на фактите, последвана от смислено решение. Стиснах зъби, опитвайки се да потисна гнева си.

— Ако не продадем, няма да ни остане нищо. Знам, че акциите са паднали на четири и половина долара, но ако изкараме компанията на пазара както трябва, вероятно ще получим повече от това. Може би осем. Това е над три милиона долара за твоя дял, татко.

— Във финансово отношение може и да си прав. Но щом Ричард беше твърдо против продажбата, тогава и аз няма да продавам, нито ти трябва да го правиш.

Прехапах устни. Не желаех да слушам наставления от баща си какво трябва и какво не трябва да правя. Той бе загубил правото си на това преди десет години.

— Какво мисли Уолтър? — запита ме той.

— Не знам. Казах му мнението си. Той спомена, че ще разговаря с теб по-късно тази вечер. Утре ще обсъдим наново нещата. Има голямо желание да се споразумеем, след като двамата с теб сме най-големите акционери.

— Добре. Имам вяра в преценката му. Довечера ще разговарям с него. Но няма да променя решението си.

— Добре, татко. Дочуване.

Затворих телефона ядосан. Бях прав и нямах никакво намерение да позволявам на баща ми да ми казва какво да мисля.

Изправих се, поех си няколко пъти дълбоко дъх и погледнах през прозореца на всекидневната към реката, вливаща се в морето.

Разбира се, причината за гнева ми беше, че баща ми имаше право. Защитните стени, които бях издигнал срещу онези „емоционални доводи“, рухнаха и чувствата нахлуха. Баща ми и Рейчъл искаха да задържат компанията. Не желаех да дължа нищо на баща си или на Рейчъл Уокър, но не можех като щрауса да скрия глава в пясъка от причината, поради която те не искаха да продават компанията.

Ричард.

Чувството ми за вина се върна. Разправията ни, преди да умре. Отказът ми да му се притека на помощ, когато ме беше помолил за това. Татко имаше право, „Феър Систъмс“ беше всичко, останало след Ричард, а аз предлагах да се отървем от него.

Но ако не го сторех, компанията щеше да фалира и тогава нямаше да има вече абсолютно нищо. Освен това щеше да се окаже и глупаво.

Позвъних на Карън. Приятно беше да чуя гласа й. Разказах й за „Феър Систъмс“ и хаоса, в който се намираше. Споделих решението си да продам компанията и спора, който бях имал с баща си. В такива ситуации разговорът с близък човек винаги помага.

— И така, какво мислиш? — запитах я.

— Не знам — отвърна тя. — Ти си прав, че е много трудно. Искам да кажа, заради Ричард би било чудесно да се запази компанията, но ако тя рухне само след няколко месеца, тогава от жеста не би имало голяма полза.

— Радвам се да чуя най-после някой да покаже здрав разум.

— Но аз не мисля, че ти можеш просто така да пренебрегнеш чувствата си към Ричард — продължи Карън. — Можеш да се опиташ, но няма да стане. Трябва да постъпиш така, както мислиш, че е правилно. Никой друг не може да ти каже какво да правиш; нито аз, нито баща ти, нито Соренсън. Довери се единствено на преценката си. Аз ти вярвам.