Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

Намирах се на втория етаж на триетажна сграда близо до Норт Сайд в Чикаго. Над езерото виеше силен вятър и блъскаше в прозорците, но на мен не ми пукаше. Бях вдигнал крака на бюрото с чаша „Ърл Грей“ в ръце и разглеждах списъка си с десетте най-велики момента в историята на „Къбс“.

Първият от тях задържа вниманието ми почти половин час. После осъзнах, че истински големите победи винаги предстоят, и се замислих за ротацията, която трябва да започне преди следващото световно първенство. И тогава го видях.

Всъщност усетих присъствието на Джон Гибънс още преди да го видя. С Гибънс винаги е така. Габаритите му от кръста нагоре са много внушителни. Глава с малки уши и сива, късо подстригана коса върху дебел като на булдог врат. Носът му напомня за случващото се в крайните квартали на Чикаго. Очите му са все още ясни, хладни и сини. Те се забиха в моите, на устните му се появи усмивка.

— Здрасти, Майкъл.

От оставката на Гибънс бяха изминали около пет години, а аз не го бях виждал от четири. Нямаше значение. Ние с него имахме доста общи спомени.

Той отърси дъжда от раменете си, придърпа един стол и седна. Направи го съвсем непринудено, сякаш му беше ежедневие. Отместих листа с историята на „Къбс“ и бръкнах в най-долното чекмедже за бутилката ирландско. Джон го предпочете чисто, а аз си налях малко в чая за компания.

— Какво има, Джон?

Той се поколеба. Едва сега обърнах внимание на евтиния костюм и вратовръзката на ластик. Ръцете му мачкаха мека филцова шапка.

— Имам един случай за теб, Майкъл.

Винаги ме наричаше Майкъл. Нямах нищо против, защото това бе името ми. Не исках да го притеснявам, но любопитството ми надделя.

— За бога, Джон, при кого се обличаш в последно време?

Едрият мъж почервеня и сведе очи към костюма си.

— Кофти, нали? — промърмори той. — Жена ми, Майкъл. Познаваше ли жена ми, Майкъл?

Поклатих глава. Не знаех нищо за Джон, което да не е отпреди три години. По онова време в личното му досие пишеше „вдовец“. Един ден първата му жена — ирландка от Донегал, получила резултатите от рентгеновите снимки от личния си лекар. Две седмици по-късно била мъртва. Изпратих съболезнователна картичка на Джон и му се обадих по телефона.

— Втората ми жена — уточни Гибънс. — Напусна ме преди година. Беше от по-младите.

Открай време си падаше по тях. Имам предвид жените. Знам от собствен опит, че когато човек притежава тази слабост, по-младите мацки задължително влошават положението.

— Значи сам се обличаш, а? — попитах.

— От известно време.

— И се наконти така, за да дойдеш тук?

Той кимна.

— За да ме видиш?

— Имам един случай за теб, Майкъл.

— Това вече го чух.

Допълних чашата му и налях още малко топла вода в моята.

— Помниш ли деветдесет и седма?

— Това е преди мен.

— Да, ама не много. Случи се по Коледа. Бях смъкнал стъклата. Вероятно помниш, че обичам да карам със свалени стъкла дори когато е студено. И тъй, карам си аз патрулката из Южен Чикаго.

Познавам Южен Чикаго. Складове и публични домове. Сухи докове и търговия на черно. Доста гадно кътче на Чикаго. Сиво и занемарено. По едно време чувам изстрел, завивам зад ъгъла и виждам момиче, което тича по средата на платното. Цялото в кръв. Зад нея тип с трийсет и осми калибър в едната ръка и нож в другата. Ръга я, докато тичат.

Джон затвори очи и за миг сякаш напусна стаята. После отново ги отвори. Престанах да се чувствам добре.

— Две десетилетия служба, Майкъл. Но такова нещо виждах за пръв път. Слязох от колата. Тя налетя право отгоре ми, онзи също. Паднаха на земята, но той продължаваше да я ръга. Чувах как ножът цепи кожата й. Измъкнах пищова и го опрях в главата му. Едва тогава той си даде сметка за присъствието ми и спря.