Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— Не ми звучи познато, Джон.

— А би трябвало, а?

Кимнах.

— Нека довърша. И тримата бяхме на земята. Аз върху него с пищов в главата му, а момичето между нас. Лицето й беше на двайсетина сантиметра от моето. Усетих миризмата на смъртта, знаеш ли?

Знаех.

— После се отделихме. Проснах мъжа на земята и му щракнах белезниците. Той не каза нищо. Фраснах го един-два пъти, но той продължаваше да мълчи. Погледнах момичето. Беше здравата надупчено. Включително в гърдите. Все още имаше пулс и аз извиках „Спешна помощ“.

Джон стана и пристъпи към прозореца.

— Тук е горещо, нали? — каза той и открехна едното крило.

— Навън е нула градуса, вали леден дъжд и духа бурен вятър — отбелязах аз.

— Бурен ли? — попита той и се извъртя към мен.

— Такъв е тук вятърът — свих рамене аз. — Не е много приятно.

Джон остави прозореца отворен и се върна на мястото си.

— И тъй, качихме момичето в линейката. Казах ли ти, че беше страхотно парче, Майкъл?

Очаквах подобно нещо.

— Нека отгатна — паднал си си по нея.

— За бога, Майкъл. Тя беше полумъртва, цялата в кръв. И беше почти дете.

— Продължавай.

— По-късно научих, че скочила от колата му и побягнала. Някакъв скапан шевролет, зарязан по средата на улицата с включен двигател. Отворих багажника и какво да видя?

— Какво?

— Найлон. На рула. И въжета. Цял куп въжета. Отворих вратата откъм шофьора. И двете седалки бяха в кръв. Много кръв. Под тях бяха монтирани държатели, изработени по поръчка. В единия имаше пушка с рязана цев, а в другия — мачете. В сенниците над стъклата — същата работа. Единият пригоден за пистолет, другият за нож.

— Не му е било за пръв път, а?

— Не, сър — поклати глава Джон. — Свалих го в центъра и го заключих в пандиза. Минаваше полунощ и реших да се разправям с него на следващата сутрин.

— И?

— На другата сутрин го нямаше.

— Как така го нямаше?

— Тогавашният шериф. Ти не го познаваш. Дейв Белмонт.

— Чувал съм името.

— Хубав човек, ченге от кариерата. Вече покойник. Не търпеше оплаквания. Затваряш си устата и си излежаваш наказанието. Такъв беше. Както и да е. Белмонт ме вкара в канцеларията си и ми каза да забравя цялата работа. Човекът го няма, точка. Нищо не се е случило. А после ми даде това…

Джон Гибънс бръкна в джоба си и извади парче зелено кадифе. В него беше увит сребърен полицейски медал за заслуги. Най-високата награда, с която може да бъде удостоено едно чикагско ченге. Получиш ли го, можеш да смяташ кариерата си за сигурна.

— Тези неща не се раздават лесно, Джон.

— Част от сделката. Аз получавам медала, повишение и увеличение на заплатата. В замяна…

— Забравяш за онзи тип.

— Точно така. И го забравих.

— А какво искаш сега, девет години по-късно?

— Нищо не искам. Но я виж какво получих.

От другия джоб на Гибънс се появи плик.

— Какво е това?

— Писмо.

— Виждам, че е писмо.

— От момичето. Онова, окървавеното.

— Отпреди девет години?

— Аха.

— Значи не е умряла?

— Трябва да й помогнем, Майкъл.

— Ние?

— Поразрових тук-там — сви рамене Гибънс. — Ама не стигнах доникъде.

Като детектив някогашният ми партньор беше истинска хала. От онези, които разбиват врати, без да мислят какво ще открият зад тях.

— Ти си най-добрият, с когото съм работил — продължи Гибънс. — Знаеш го, както и аз. Както и всички колеги. Ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш.

Ирландецът плъзна един плик по масата. Друг плик. Отворих го и се насладих на топлината, която се излъчваше от вътрешността му. Топлината на парите. Вдигнах глава.

— Разкажи ми за момичето.

Гибънс започна да говори, а аз взех писмото и неохотно го разгърнах.

Телефонът иззвъня в три и половина на следващата сутрин. Хич не обичам да ми звънят посред нощ. Но телефонът продължаваше да звъни.

Посегнах към слушалката и съборих апарата на пода. Станах да светна лампата и си ударих палеца в металното краче на нощното шкафче. Изругах и вдигнах слушалката. Гласът насреща беше приятно задъхан, но определено непознат.

— Мистър Кели?

— Да.

— С мистър Кели ли разговарям?

С кого друг, помислих си и се опитах да си представя лицето на този глас.

— Мистър Кели, обажда ви се Лайза Бам от новините на Канал шест.

Три въпроса възникнаха в ранната утринна мъгла, както наричам мозъка си: Какъв тип жена може да има фамилно име като Бам? Защо ме търсят от новините на Канал шест в три и половина сутринта?

— Здрасти, Лайза Бам — рекох. — Какво мога да направя за вас?