Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— Виж какво ще ти кажа — обади се тя накрая. — Вземи да прочетеш полицейския доклад и да изгледаш записа, пък после пак ще говорим.

Пред нас спря такси. Тя се настани на задната седалка и свали стъклото.

— Беше ми приятно, мистър Кели.

— Чао, Даян.

Таксито потегли, после спря.

— О, и още нещо, мистър Кели.

Приведох се напред. Тя също. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго.

— Да, Даян?

— Убиецът на приятеля ти е стрелял от упор. Което ме кара да си мисля, че Гибънс го е познавал. И му е имал доверие.

Кимнах.

— Това не те ли прави главен заподозрян, мистър Кели?

Тя примигна веднъж и зачака отговор.

— Пак ще си поговорим, Даян — отвърнах аз, почуках с длан по покрива на таксито и го изчаках да потегли.

Разбира се, че беше права. Джон Гибънс бе познавал убиеца си. И му бе вярвал. Освен ако не беше жена. В такъв случай всички догадки отпадаха.

Таксито ме свали на половин пряка от дома. Преди да завие зад ъгъла, от ауспуха му излетя облаче бял дим, което раздразни гърлото ми. Апартаментът ми се намираше в триетажна сграда без асансьор. Беше на хубаво място, особено през лятото. Само на две преки от Ригли Фийлд.

Имах всички основания да очаквам, че на прага ще ме чакат най-доблестните мъже в Чикаго. Вместо тях заварих неделния вестник и една блондинка от събота вечер. Не задължително в този ред.

Усмивката й сгря стъпалата пред входната врата. Побързах да се приближа, за да сгрее и мен. Реших, че все още не се е раздрънкала, което беше най-доброто за момента. Оказах се прав.

— Здравейте, мистър Кели. Аз съм Илейн Ремингтън — жената от писмото на Джон Гибънс. Онази, която за малко не я утрепаха.

От чантичката на мис Ремингтън се появи един напълно годен за употреба деветмилиметров пищов, който се насочи някъде в областта на лявото ми око.

— Бих искала да говоря с вас — обяви дамата.

— Разбира се — отвърнах.

Извадих ключовете от джоба си, но изпитах известни затруднения с улучването на ключалката. Така става, когато срещу теб е насочен напълно годен за употреба деветмилиметров.

— Ако забележиш някое ченге вътре, само извикай — рекох. — Веднага ще го гръмна.

Тя беше престанала да се усмихва.

— А най-добре е сама да свършиш тази работа.

Дулото подканящо помръдна. Влязох в апартамента си.

Настаних я на най-добрия стол в най-добрата част на жилището. Както би постъпил всеки истински джентълмен. Освен това пистолетът беше в нейните ръце и тя имаше право на избор.

— Искаш ли кафе? — попитах.

Тя поклати глава и измъкна пистолета от кобура на кръста ми.

— Благодаря — рекох. — Какво ще кажеш за малко портокалов сок?

— Може — отвърна тя. — Портокаловият сок е богат на калий. Жените имат нужда от него, както знаеш.

Не знаех, но предпочетох да не споря.

Тя извади пълнителя на пистолета ми и провери цевта. Аз надникнах в хладилника за някое друго оръжие. Но не открих. Очевидно тя вече беше стигнала до същото заключение, защото подхвърли:

— Съжалявам за пистолета, мистър Кели. Предпазна мярка, нищо повече. Момичетата трябва да могат да се защитават.

Сложих чашата с нектара пред нея и се оттеглих на не особено удобното място на канапето.

— Откъде да знам, че си момичето от писмото? — попитах.

Тя се надигна от стола и започна да разкопчава блузата си с една ръка. За своя чест ще кажа, че очите ми останаха на най-долното копче, до което пръстите й така и не стигнаха.

— Виж — рече тя.

Белегът беше пурпурен, с дебели назъбени краища. Започваше почти от ключицата.

— Стига дотук — добави тя и докосна талията си. — Знаеш ли колко литра кръв има в човешкото тяло, мистър Кели?

Не знаех.

— Четири. Аз изгубих три от тях. На практика тялото ми трябваше да се напомпа отново. С кръв, разбира се.

Пистолетът леко помръдна, след което отново се фокусира върху мен.

— Той ме изнасили, мистър Кели. Предполагам, че Гибънс го е споменал. Върза ме като прасе и ме изнасили. Преди това ми се смееше.

Отметна косата си назад, кожата под дясното й око леко потрепна.

— Виж какво ще ти кажа, мис Ремингтън — рекох. — Махни тоя пищов и нека си поговорим като нормални хора.

— Гибънс щеше да ми помогне, ама го убиха — рече тя.

— Откъде знаеш?

— Снощи го видях. В един бар на „Холстед“ и „Дайвърси“, казва се „Скритата детелина“. Често ходеше там. Знаеш ли го?

Знаех го.

— Там той ми разказа за теб. Каза, че си обещал да помогнеш. Каза още, че разполагал с улика. Трябвало да се срещне с някакъв тип на Флотския кей.