Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— А ти го проследи, а?

Тя погледна встрани.

— Трябваше да дойде у дома някъде към полунощ. Не дойде и аз отидох на кея да го търся. Открих го да лежи там и се обадих в полицията.

— Разпитваха ли те?

— Допреди половин час. Питаха ме и за теб.

— Колко хубаво от тяхна страна.

— Защо са го направили според теб?

— Нямам представа, мис Ремингтън.

Усмивката й стана напрегната, а тикът под окото се усили и заприлича на пулсиране. Измерих разстоянието между ръката си и пистолета. Не беше добро.

— Мислиш, че аз съм убил Гибънс, а? — подхвърлих. — Застреляли са го с деветмилиметров. Занеси тоя в полицията и накарай твоите приятели да направят експертиза.

Очите й се насочиха към пистолета ми на масичката за кафе.

— Но първо ми кажи защо според теб съм го убил — добавих аз.

— Не знам, мистър Кели. Какво ти каза Джон?

— Показа ми писмото ти.

Посегнах за цигара. Тя вдигна пистолета и аз й показах пакета „Марлборо“.

— Добре — рече тя.

Кръстосах крака. Тя също, но се получи по-хубаво.

— Гибънс ме помоли за помощ — рекох. — Даде ми и аванс. Може ли?

Извадих плика с парите от джоба на сакото си и го подхвърлих на масата. Тя дори не го погледна. Запалих цигара и продължих:

— Технически погледнато, ти си моя клиентка. Но доколкото виждам, нямаш особена нужда от зашита. Поне за момента.

Всмукнах дълбоко и бавно изпуснах дима. Тя леко се закашля, а аз се усмихнах. Понякога живеем единствено за малките си победи. После тя приключи с кашлянето и попита:

— А останалото, мистър Кели?

На подобен въпрос винаги ти се иска да имаш отговор, особено когато някой е насочил цев между веждите ти.

— Останалото от какво?

— Не ме разигравай, мистър Кели. Какво още ти каза Гибънс?

Възможностите за размяна на остроумия изглеждаха многобройни, да не говорим за създаването на по-близки и смислени взаимоотношения. Е, имаше и друга възможност — просто да ме гръмне и да приключим с въпроса. После някой звънна на вратата и мигът отлетя.

— Очакваш ли някого? — попита Илейн.

— Никой, който да те впечатли.

— Ще се скрия в коридора.

Грабна портокаловия сок, прибра пищова в чантичката си и тръгна към спалнята. Звъненето се повтори.

— Идвам.

Отворих вратата и се сблъсках с лъскава полицейска значка.

— Майкъл Кели? — попита гласът зад нея.

— Къде се губите досега, по дяволите? — отвърнах.

Единият полицай стоеше мирно. Другият подритваше някакво камъче на стълбите, а раменете му бяха напълно отпуснати. Аз стоях на най-горното стъпало, с гръб към вратата. Двамата ме гледаха с присвити очи, заради яркото утринно слънце. Още по-добре. Помислих си за Илейн Ремингтън, останала сама в апартамента и получила пълната възможност да се порови из вещите ми. Не беше добре. Отпуснатият отново размаха значката си. Вероятно за да прогони всякакви съмнения. Успях да зърна позлатеното покритие, но никакво име.

— Дан Мастърс — осведоми ме онзи. — А това е партньорът ми Джо Рингълс.

Рингълс почти ми отдаде чест. Изглеждаше безпомощен без палка в ръка.

— Нас чакаш, а? — подхвърли Мастърс. — Питам се защо.

Той беше по-възрастният от двамата. Прошарена, късо подстригана коса, разкриваща високо чело и прилепнали уши. Веждите му бяха прорязани от ситни белези. Останалата част от лицето му представляваше подпухнала маса с червени дупки на мястото на очите и подвижен процеп вместо уста. Така изглежда всеки след двайсет години служба и много пиене.

— Джон Гибънс — рекох. — Мой приятел, снощи са го застреляли.

— Ще ни кажете ли откъде знаете това, сър? — обади се Рингълс. По-младият от двамата, с късо подстриганата кестенява коса и високо избръснатите бакенбарди. Почти нямаше вежди, а кожата на лицето му беше гладко изпъната. Брадичката му беше безволева и го правеше лесна мишена. Обърнах му гръб, което не му хареса.

— Зададох ви въпрос, сър — рече той и направи крачка напред.

Ако се бях замислил, тоя тип нарушаваше личното ми пространство. Но аз не се замислих, а просто го фраснах. Не е голяма работа, стига човек да знае как се прави. Пет-шест сантиметра от слънчевия сплит. Мисля, че Мастърс изобщо не забеляза. За разлика от Рингълс, който се просна по гръб. За щастие в храстите срещу входната врата, защото площадката беше доста кална.

— Хей, внимавай — рекох.

Рингълс се надигна от калта с изваден пищов. Изглеждаше толкова глупаво, че като нищо можеше да го използва. За късмет Мастърс реши да се намеси.