Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— Майкъл Кели. Отдавна не сме се виждали. Да се качим горе и да си поговорим.

За секунди отново ме оковаха в белезници. Закрачих по коридорите в компанията на новия си най-добър приятел. Взехме асансьора, прекосихме покрит с килими коридор и влязохме в заседателната зала. Аз мълчах, а О’Лиъри си тананикаше нещо. Седнахме. Едно ченге ми свали белезниците. О’Лиъри заби нос в някаква папка, продължавайки да си тананика.

— „Прасетата на войната“ на „Блек Сабат“, нали?

Окръжният прокурор вдигна глава.

— Какво каза, Майкъл?

— Парчето, което си тананикаш. Нарича се „Прасетата на войната“, изпълняват го „Блек Сабат“, по-точно Ози Озбърн. Прав ли съм?

О’Лиъри се усмихна, престана да си тананика и обяви:

— Имаме малък проблем.

— Тъй ли?

— Познавах Джон Гибънс. Добър полицай и добър човек.

Гласът му придоби онзи особен, леко тържествен тембър, който използваше по време на пресконференциите.

— Оценявам интонацията ти — рекох. — Наистина. Такава интонация изисква сериозни усилия. Всъщност тя е цяло изкуство, до което се прибягва само на екзекуции и ирландски погребения. Греша ли?

Окръжният прокурор продължи в същия стил.

— Майкъл. Убит е един бивш полицай, а друг е затънал до шия в това престъпление. Лош ден за всички ни.

Размърдах се на стола. Беше тапициран и значително по-удобен от пластмасовия в управлението. Все пак предпочитах бялата стая и Мастърс насреща ми. Ако не броим един-два шута в главата, тук водата беше доста по-дълбока, а течението — по-бързо. И в нея плуваше голяма риба.

— Веднъж вече поисках адвокат — рекох. — Ако ще ми предявяваш обвинения, нека поне го направим официално.

— Надявах се да не стигаме дотам.

— Надявал си се?

— Точно така. Мисля, че този отпечатък не е достатъчен като доказателство.

— Искаш да кажеш „недопустим от съда“ — поправих го аз.

О’Лиъри ме дари с онова тържествено кимане, което винаги съм очаквал от Чарлс Дикенс и затвора „Олд Бейли“.

— Прояви малко търпение, Майкъл. Не казвам, че са те натопили, но ако е така, възниква въпросът: защо?

Преди две години мъжът срещу мен беше подхвърлил в колата ми плик с кокаин, а после ме бе обвинил в незаконно притежаване на наркотични вещества и бе снел обвинението чак когато приех предложението да напусна полицията. Сега бяхме стари приятели, които отново обсъждат скалъпено обвинение с моята снимка отгоре. Нямаше как да не проявя изключително внимание.

— Ако искат да ме натопят, то го правят твърде несръчно — рекох. — Дори ти можеш да го видиш. Всъщност особено ти, господин окръжен прокурор. А що се отнася до въпроса защо, аз съм си наумил сам да потърся отговора.

О’Лиъри се усмихна и ме дари с хладен поглед. Ъгълчетата на устата му хищно се присвиха, а аз потръпнах от мрачните спомени за миналото. Които бързо се смениха от не по-малко мрачните перспективи за бъдещето.

— За момента няма да повдигаме официално обвинение — обяви той.

— Докато не изскочи някое по-сочно заглавие?

Окръжният прокурор сви рамене. Сякаш беше направил всичко по силите си, но на някои хора просто не можеше да им се помогне.

— Последния път отказа да работиш с мен, Майкъл. И видя какво се случи. Дано този път поразмислиш. Желая ти приятен ден.

О’Лиъри напусна сцената отляво. Миг по-късно вратата отново се отвори и през нея влетя единственият ми приятел в прокуратурата на окръг Кук, обгърнат в облак дим. В лявата си ръка Бенет Дейвис държеше пура, която миришеше адски приятно.

— Нали бяха забранили пушенето в държавните учреждения? — подхвърлих.

Помощник окръжният прокурор седна на стола, току-що освободен от шефа му, кръстоса крака, хвърли поглед на разкошната си „Маканудо“, а после ме дари с най-снизходителния си поглед.

— За теб е забранено, Кели. Докато аз съм друга работа.

Бенет Дейвис наистина беше друга работа: нисък и закръглен, оплешивял още на дванайсет, вечно влюбен в жени, които никога не можеше да има. Беше постъпил в прокуратурата направо от университета „Нортуестърн“, без да поглежда назад. Той беше тежката артилерия на О’Лиъри. Поемаше всички важни дела в Чикаго и рядко ги губеше. Моят приятел би могъл да започне частна практика, когато пожелае. Всяка от големите юридически фирми в Чикаго беше готова да му предложи шестцифрена заплата. Но той се задоволяваше с шейсет и пет бона годишно, от които отделяше по хилядарка на месец за наем на ергенското си жилище на Линкълн Скуеър. И всичко в името на една-единствена цел, която веднъж беше споделил с мен: да решава кой да влезе в затвора и кой да остане на свобода. Вече споменах, че този човек е различен.