Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— Компютърът изплю името ти заедно с няколко други. Частен детектив, бивш полицай.

Останах втренчен в извивките и заврънкулките малко по-дълго от необходимото. После вдигнах глава към Мастърс, който скрито ме наблюдаваше.

— Частично съвпадение значи — промърморих. — По колко пункта?

— По четири.

— По мое време бяха необходими минимум девет, за да привлечеш вниманието на прокуратурата. Променено ли е това правило, господин полицай?

— В джоба му открихме твоята визитка. Има частично съвпадение при гилзата. Обясни ми го. И най-вече откъде знаеш толкова много.

— Явно си говорил с определени хора.

— Разследването е в центъра на вниманието ми. Никой не знае за него, освен аз, Рингълс и хората от лабораторията.

— А Даян Линдзи? — засякох го аз. — Червенокоса, показват я по телевизията.

Кожата около очите на Мастърс се сбръчка в усмивка, която така и не стигна до устните му. Който и да беше информаторът на Даян, той не се казваше Мастърс.

— Има и една друга жена, Илейн Ремингтън — добавих аз. — Руса коса, пурпурен белег от гърлото до пъпа.

Мастърс потрепна. Виждах как съобразява. Доста бързо.

— Дошла е директно при теб?

Кимнах.

— И беше в дома ти, когато се появихме?

— Да, в коридора.

— Бъди така любезен да обясниш малко повече.

Свих рамене.

— Преди години е станала жертва на въоръжено нападение — рекох. — Гибънс й е помагал да открие нападателя.

— Докъде е стигнал?

— Защо не го попиташ?

За миг си помислих, че Мастърс ще извика Бъбълс за втори рунд. Но той не го направи.

— Но отпечатъкът е налице.

— Вярно е.

— Предостатъчно е, за да ти повдигнем обвинение.

— Имаш пистолета ми — въздъхнах. — Направи балистична експертиза и я сравни с куршума, който е убил Гибънс.

— Ще го направим, Кели, можеш да бъдеш спокоен. Веднага след като го извадим от приятеля ти. С тези куршуми стават доста любопитни неща. Едното е, че могат да се използват в различни оръжия. Някой ще си каже, че ти си гръмнал Гибънс и си изхвърлил оръжието на престъплението. Проблемът е, че си забравил да използваш ръкавици при зареждането на пълнителя. Може ли да си толкова глупав, Кели? Аз лично бих отвърнал „защо пък не“?

— Искам адвокат — рекох.

— Нямам нищо против.

Мастърс протегна ръка към телефона.

— Ще те прехвърлим в центъра — обясни той. — Окръжният прокурор иска да си побъбрите. Междувременно ще помоля Бъбълс да ти намери някой приятелски настроен съкилийник.

Арестът в централното управление представляваше правоъгълна дупка с размери шест на четири. Покрай стената имаше дървена скамейка, която свършваше с дупка в пода, вероятно някога използвана за тоалетна. В килията имаше още седем души, трима от които бяха оковани с белезници към забити в стената стоманени пръстени. Приех го като лош знак и им направих малко място. Другите четирима лежаха в различни части на помещението. Вляво от мен някакъв бял тип с татуиран на челото орел чоплеше зелената боя от стената и я ядеше. Вдясно чернокож с прическа на Даяна Рос обясняваше на всеослушание, че не е хубаво да се яде боя. В един момент млъкна, извади тубичка с червило и започна да се разкрасява. Запитах се дали да не поискам единична килия, когато се появи надзирател с около сто и петдесет кила живо тегло.

— Ела с мен, Кели — каза той.

На табелката с името му бе изписано „Албърт Наяк“, но аз предпочетох да го кръстя Ал. Той отключи клетката и ме поведе към малка стаичка без прозорци в дъното на коридора. Тук ченгетата задаваха въпроси и по един или друг начин получаваха отговори. Ал ми свали белезниците и ми нареди да седна.

— О’Лиъри иска да говори с теб.

Ставаше въпрос за Джералд О’Лиъри, бивш полицай и основна причина да се разделя със значката си. През последните двайсет и пет години същият О’Лиъри играеше ролята на окръжен прокурор на окръг Кук. Всеотдаен местен политик, той изпълняваше само две роли: или говореше пред камерата за новините в десет, или лижеше задника на човека, който управляваше Чикаго — почитаемия кмет Джон Джей Уилсън.

— Чакай тук — рече Ал и тежко се отдалечи, подрънквайки връзка с ключове в огромното си ръчище.

О’Лиъри се появи пет минути по-късно. Не го бях виждал от деня, в който подписах оставката си. Не се беше променил кой знае колко: някъде към петдесет и пет, с гъста бяла коса, идеални зъби, ясни очи, голяма квадратна глава и празна усмивка, идеална за телевизията. Обичаше да гледа хората в очите и да стиска ръцете им. Преди две години започна да използва и другата си ръка, за да подчертае сърдечността на ръкостискането. Стар трик на Бил Клинтън, който вървеше много добре в огледалните коридори на чикагската политика.