Майкл Херви - Така го правят в Чикаго

— И така, Кели… Какво правим тук ние с теб?

— Питай шефа си.

— Това пък какво означава?

Когато О’Лиъри реши да се разправи с мен, Бенет беше държан извън играта. И до ден-днешен помощник окръжният прокурор таеше в себе си едно незаслужено чувство за вина.

— Нищо особено — отвърнах. — Просто аз най-добре знам кого съм убил, но за късмет Джон Гибънс не фигурира в този списък.

Бенет остави пурата в стъкления пепелник, който беше донесъл със себе си. После почука с показалец по заседателната маса. На дясната му китка забелязах часовник с кожена каишка. Евтин „Таймекс“. Той усети погледа ми и придърпа ръкава си върху часовника.

— Откъде познаваш Гибънс?

— Преди време бяхме партньори. Появи се вчера, най-неочаквано. Помоли ме за помощ по един стар случай. Нищо повече.

— Гибънс е давал показания в два мои процеса — рече Бенет. — Добър полицай. Доказателствата им не струват, Майкъл. Отпечатъкът може да принадлежи на поне хиляда човека.

— Няма майтап!

Бенет сви рамене, вдигна угасналата си пура и след кратък оглед я запали отново.

— О’Лиъри просто си придава важност. Трябва му място за изява. Но ти го знаеш по-добре от мен.

Помощник окръжният прокурор ме дари с онази усмивка, на която учат студентите в юридическия факултет точно преди да им обяснят концепцията за утрояване на щетите.

— Ще ти дам един съвет — продължи той. — Покрий се за седмица-две, докато изчезнеш от радара на прокуратурата. Същевременно може би ще направим някой арест и тогава всичко ще ти се размине. Разбираш ли?

Разбрах. И го споделих с приятеля си. Бенет Дейвис стана и тръгна към вратата. На прага спря, обърна се и насочи показалец в мен.

— Как е тя между другото?

Очаквах този въпрос.

— Никол е добре.

— Поздрави я от мен.

— Сам ще я поздравиш.

— Тези работи не стават така. Тя пита ли за мен?

— Не, Бенет. Не пита за теб. Поне когато я виждам, а това става средно по веднъж в годината.

— Виждаш я веднъж в годината, но тя не пита за мен?

— Не пита.

— Значи трябва да й се обадя.

— Обади й се, Бенет. Но не се надявай твърде много.

— Тъй ли?

— Тъй. Тя не е твой тип.

— Май си прав.

Бенет Дейвис поклати глава, опитвайки се да осмисли този факт. После рече:

— Преди да те пуснем, ще трябва да дадеш показания.

Свих рамене.

— Но за това ще ти трябва адвокат, Майкъл.

Продиктувах номера на един човек и Дейвис тръгна да му се обади. След среща с един юрист денят ти и бездруго е загубен.

Излъгах Бенет. Виждам се с Никол доста по-често — може би веднъж в месеца. Обикновено на кафе в едно заведение на „Бродуей“, което носи името „Интелидженсиа“. За мен то е най-доброто в града.

В онази вечер се появих там някъде около шест. Заварих обичайното присъствие. Двамата старци на бара пиеха кафе от големи чаши и обменяха кварталните клюки с Джема — кралицата на двойното макиато. В дъното неколцина студенти от „Депол“ топлеха длани на големите чаши с мляко и чукаха на лаптопите си. По средата седяха няколко клиенти с вид на журналисти, които пиеха двойно еспресо и обясняваха на всеослушание колко ненавиждат Джордж У. Буш.

На дългия плот пред витрината седеше една страхотна жена. Кожата й имаше цвят на какао с пурпурен нюанс, скулите й бяха високи и деликатни като всичко останало. Особено очертанията на носа, устата и брадичката. Загадъчната й усмивка беше от онези, които неудържимо те привличат, изпълват те с радост, а след това те оставят да потънеш в блаженство, но и да копнееш за още. Тази жена беше Никол Андрюс. Тя работеше като експерт по ДНК анализ в лабораторията по криминалистика на щата Илинойс и бе моята най-добра приятелка.

— Извинявай, че закъснях — рекох.

Никол пиеше двойно капучино и прелистваше „Ню Йорк Таймс“. Тя положи пръста си между страниците и проговори, без да вдига глава:

— От колко време се познаваме, Майкъл?

Отговорът беше прост: цял живот. Аз съм израснал в суровата ирландска действителност. В Уест Сайд. Майка ми пиеше чай, гладеше купища дрехи и гледаше да не се пречка. Баща ми работеше на три места, за да изкара 8500 долара годишно. И вероятно по тази причина беше раздразнителен грубиян. Пиеше достатъчно, за да стига до обичайното си състояние — нещо средно между мрачно мълчание и дива ярост. Първото беше лошо, но второто ме държеше буден през нощта.

Двамата с брат ми Филип спяхме на разтегателно канапе във всекидневната. Той беше с една година по-голям, с десет години по-твърд и със сто години по-мъдър. На шестнайсет го хванаха да прониква с взлом в „Макдоналдс“. Всъщност ченгетата го спипаха заклещен във вентилационната шахта на покрива. Някакъв готвач чул викове, след като запалил скарата и започнал да пече кифлички с яйца. Малко след като Филип влезе в пандиза, той наръга с нож някакъв съкилийник, за което му лепнаха още десет години. Виждах го рядко, а после той взе, та се обеси с чаршафите си. На 23 април 1989 г. надзирателите го свалили от решетките, на които висял.